BG Dog Forum.com - Форум за кучета. Породи Кучета - Какво трябва да знаем за кучето - Произход, анатомия, физиология, поведение и др
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.
19.07.2018 01:42:41

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
РЕКЛАМА :
25902 Публикации в 833 Теми от 1235 Членове
Последен член: bo4kataBG
* Начало Помощ Търси Вход Регистрация
+  BG Dog Forum.com - Форум за кучета. Породи Кучета - Какво трябва да знаем за кучето - Произход, анатомия, физиология, поведение и др
|-+  Кинология
| |-+  Какво трябва да знаем за кучето
| | |-+  Произход на кучето
« назад напред »
Страници: [1] Изпечатай
Автор Тема: Произход на кучето  (Прочетена 4383 пъти)
Иван Панайотов - vano
BGDOGFORUM
Потребител
***
Публикации: 3697



WWW
« -: 01.07.2009 13:42:20 »

Произход на домашното куче

Домашното куче (Canis domesticus) е бозайник от семейство Кучета на разред Хищници.
Изясняването на произхода на домашното куче и до ден днешен остава трудно разрешима задача. Сложността се заключава в това, че кучета са удивително разнообразна и широко изменчива група. По степен на морфологична изменчивост домашното кучето, което учените считат за един вид, напълно може да се съпостави с представители на цялото семейство кучета (Canis), наброяващо повече от тридесет вида. Още повече, че много диви представители от това семейство съответстват в общи линии на сходни с тях по външен вид породи домашни кучета.

Болшинството от автори в миналото са считали вълка, койота и чакала за предци на домашното куче. Останалите видове от семейство Кучета (Canis), фигурират като възможни прародители в много по-малка степен.

Съществуват две основни гледни точки за произхода на домашното куче. Първата, че то произхожда от няколко предци (полифилитичната теория) и втората, че негов предтечата е само един (монофилитичната теория).
Един от първите защитници на полифилитичната теория е френският натуралист Сент Илер (Isidore Geoffroy Saint-Hilaire). Поддръжник на тази теория е и съвременникът му, английският учен Чарлз Дарвин (Charles Robert Darwin), развил своята теория във втория си труд "Изменения на домашните животни и културните растения" (The Variation of Animals and Plant under Domestification) от 1868 г. В подкрепа на полифилитичната теория немският специалист по домашни животни и професор по зоология Келер (K. Keller) привел следните съображения:

1. домашни кучета, при които от самото начало са изразени признаци на порода, едновременно се появяват в далечно разположени една от друга културни области;
2. домашни кучета, живеещи в различни области, имат сходство с обитаващите там диви кучета - аргумент взет от Дарвин;
3. прекалено разнообразната и нееднородна група домашни кучета, да може да се обясни единствено с искуствен подбор на потомци произлезли от един предтеча.

Действително нито едно домашно животно няма такъв широк спектър от толкова различни една на друга породи, като домашното куче.

Келер въвежда следните основни групи домашни кучета:

1. шпицообразни;
2. кучета - пария;
3. овчарки;
4. хрътки и произлезли от тях гончета;
5. догообразни кучета;
6. кучета от новия свят, до появата на европейците там.

За предтеча на шпицообразните кучета Келер обявява обикновения чакал. От него произлизат и азиатските кучета-пария, така като африканските кучета-пария произлизат от африканският чакал-вълк, който днес се счита за обикновен чакал. Групата на овчарките, според Келер, произлиза от индийския вълк, който в началото на XX-ти век е считан за самостоятелен вид, а днес е класифициран като подвид на сивия вълк. Произходът на хрътките е много древен. Те се споменават още по време на Древен Египет, когато били използвани за лов на антилопи. От хрътките се появяват типичните гончета. В египетските пирамиди има старинни изображения, наподобяващи дакели с изправени уши.

В друга древна цивилизация - Шумеро-Вавилонската са открити много ранни свидетелства за съществуването на догообразните. Летописи упоменават за тях 4000 г. пр.н.е. Мнозинството автори считат че всички догообразни произхождат от тибетския мастиф, който пък е произлязъл от тибетския вълк. Напълно изчезналият в наши дни тибетски вълк, бил подобен на обикновен вълк, но с черна окраска и по-мощна конструкция. Тибетският мастиф, много внушително куче, е описан от Марко Поло през 1300 година. През този период той е използван за лов на диви бикове.

В книгата на Конрад Лоренц (Konrad Lorenz) "Човекът намира приятел" (Man Meets Dog) от 1950 г. може да се прочете, че всички кучета са произлезли от вълка и чакала. Лоренц счита, че всички породи кучета се делят на "вълчи" и "чакалести". За разрешаването на въпроса към кой вид спада кучето, той се ориентира основно по неговото поведение.
Руският учен биолог Клим Тимофеевич Сулимов, занимаващ се с хибридизация на чакал и куче, се съмнява че обикновенния чакал е предтеча на кучетата
- "тези видове прекалено много се отличават по своите характерни движения и общ поведенчески рисунак. А вълка и кучето без особени усилия намират необходимото взаимно разбирателство. Вълците и кучетата се кръстосват не само в искуствени условия, но и в природата, когато вълчицата или вълка не намерят партньор от средите на своето племе".

Съвременната кучешка фауна е бедно и жалко подобие на тази, съществувала на земята по време на късния плейстоцен, когато започва процеса на одомашаване на кучето. Сулимов счита, че един от предците на кучето може да е приличащ на койота изчезнал вид. Случаи на хибридизация на койот (степен вълк) и куче са известни даже и в природата.

През последните години разрешаването на въпроса за произхода на кучето значително напредва. На база достиженията на съвременната наука, особено генетиката, много учени считат, че независимо от голямото разнообразие на кучетата, те произхождат от един вълкоподобен предтеча, от който произлизат, от една страна кучето, а от друга вълка. Никое куче не произлиза директно от вълка, в съвременният му вид.

Като потвърждение на казаното служи факта, че и вълка, и кучето имат идентичен брой хромозоми - 78. У чакала, макар че броя на хромозомите е същият, хромозомният набор е различен, което го отхвърля като родоначалник на кучето.

Какъвто и да е произхода на кучето, едно нещо е неуспоримо - кучето е първото животно, опитомено и одомашено от човека.

Съдейки по археологически разкопки, това е станало през каменната ера, когато древните хора все още не са се занимавали със земеделие и скотовъдство, а добивали храна и дрехи чрез лов. Най-старите останки от домашно куче в Европа са открити през 1914 г. в местност край Бон и датират от преди 14 хиляди години. В Англия са открити останки датиращи от 7200-7900 г. пр. н. е. В Иран са открити находки на възраст 11,5 хиляди години. Почти на същата възраст (9500-8500 г. пр.н.е.) са и останките открити в пещерата Беверхед в Айдахо.

Съвременните находки на кости на кучета, намерени при разкопки на човешки селища от каменната ера, свидетелстват за това, че предците на домашните кучета обитавали в близост до селищата на първобитния човек и се припитавали от неговите хранителни остатъци. Това най-вероятно способствало за постепенното им опитомяване.
То се извършвало в различни райони, вследствие на което те придобили значително разнообразие. Всичко това е помогнало на човека да създаде различни кучета с различни поведение и екстериор.

Конрад Лоренц счита, че в началото човека е привлякъл чакала, защото той усещал приближаването на големите хищници и други врагове. После кучетата станали помощници в лова. Друга картина се получава, ако приемем, че предците на кучетата са използвани именно за лов. Очевидно, за това по-подходящи биха били вълците или други животни по-силни от чакала. Така или иначе "първокучето" е трябвало да бъде животно със силно изразена социализация, т.е. способност да привиква и да се привързва към други същества, в това число и човека. От съществуващите родственици на кучето, вълка е най-социален, макар че и при чакала, и при койота тези свойства са добре развити.

Необходимо условие за процеса на одомашаване били лоялността и липсата на агресия към човека. Много автори смятат, че именно агресията по отношение на човека е най-важния фактор.

През 1862 г. в наколни постройки в швеицарските езера били открити останки, отнасящи се към периода на неолита (около 10000 г. пр. н.е.). Те принадлежали на куче с неголям ръст, което нарекли торфно (блатно). По-късно останки от подобни кучета били открити при разкопки в близост до Мюнхен, в Померания, в пещери в Белгия, около Майнц, в египетски гробници, по крайбрежието на Ладожкото езеро в Русия. Много малко от тези кучета били с по-голям ръст.

На по-късен етап, с изменение и подобрение на условията на живот на древните хора, особено при прехода към уседнал начин на живот и познания по земеделие и скотовъдство, се разширява и повишава нуждата от кучета. Това подбудило човека към развъждане на специализирани породи. Чрез изкуствен подбор започнал да произвежда кучета с полезни за него качества. Появили се и други методи за усъвършенстване на кучетата.
Така например по твърдения на древноримския писател Плиний, галите кръстосвали в горите женски кучета с вълци, за да може кученцата да притежават качества характерни за вълка - непретенциозност, голяма издръжливост и свирепост.
При активни въздействия на човека и целенасочена племенна дейност в различни части на света били създадени и разпространени различни породи кучета, подходящи за лов, охрана на жилища и домашни животни, пренос на товари, военни цели и др.

Древногръцкият философ Арсистотел, живял 384-322 г. пр.н.е. е първият, опитал се да класифицира породите кучета. Той класифицира кучетата в следните 5 породи:
- Египетски кучета;
- Епирски кучета;
- Мелитски кучета;
- Молоси;
- Молосо-лаконски кръстоски.

Пръв за кучетата, като е давал съвети за тяхното отглеждане, е писал древноримският писател Овидий, живял около 43-18 г. пр.н.е.

Днес в света са известни около 700 породи кучета.
Активен

Само две неща са безкрайни - Вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен.
Алберт Айнщайн
Иван Панайотов - vano
BGDOGFORUM
Потребител
***
Публикации: 3697



WWW
« Отговор #1 -: 01.07.2009 13:55:50 »

Класификация на породите по произход

Шпицове, пинчери и териери

Счита се, че шпицовете, пинчерите и териерите произлизат от торфните (блатните) кучета.

Шпицообразни кучета

Шпицообразните кучета се разделят на три подвида - съвременни шпицове, лайки и впрегатни кучета.

Съвременни шпицове - характеризират се със заострена, лисича муцуна, изправени островърхи уши, гъста, дълга пухкава козина, пухкава и завита на колеко опашка.
Използват се като стражеви кучета, а някои и като впрегатни и пастирски.

Лайки - кучета с малък до среден ръст, от сух до здраво сух тип конституция, уравновесено поведение и изразена вродена ловна страст. Козината им е съставена от твърд прав покривен косъм и много добре развито, гъсто подкосмие, отлично защитаващи кучето от суровите климатични условия. Кучетата са компактни, със суха глава с клиновидна форма, сравнително остра муцуна, неголеми изправени, с триъгълна форма и остри върхове уши, и завита на гърба или на колело опашка.
Използват се като ловни, пастирски и впрегатни кучета.

Впрегатни кучета - имат северноазиатски произход, като вероятно произхождат от кръстоски на торфни кучета с вълци. Те са едри, вълкоподобни кучета, със здраво или грубо телосложение, с мощна мускулатура и обилна космена покривка, способна да ги защити от лютите студове, бури и ветрове. Използват се като впрегатни животни, а така също и за гонки с кучешки впрягове.

Териери и бултериери

Групата на териерите произлиза от британските острови, откъдето те са разселени по целия свят и са придобили заслужена популярност. Бултериерите са създаден от кръстосване на булдози и териери и са известни от повече от 2000 години, от времето на завладяването на британските острови от римляните.

Териерите са подвижни, внимателни, жизнени и весели кучета, предани и с чуство за собствено достойнство, съхранявайки всички тези качества до дълбока старост.
Използват се за лов на подземни животни (лисици, бурсуци), а така също за лов на видри и друг не много голям дивеч, както и за борба с плъхове. До забраната им са използвани и за кучешки боеве. В днешно време териерите се използват предимно като декоративни кучета и само малка част от тях като ловни, макар че ловните им качества са толкова силни, че почти всички териери могат да се използват за лов.

Пинчери и шнауцери

Това се европейски континентални породи, споменати за първи път през XV-ти век. Много по-млада група от шпицовете и вероятно произхождат от тях.

Отличават се с здрава, но не груба костна система, много добре развита муслулатура и нежна, тънка кожа. Главата е силна, пропорционална на обемистия гръден кош, удължена, клиновидна, с добре развит стоп. Ушите са високо поставени и по-често купирани, но в естествено състояние са висящи на хрущял и плътно прилегнали към главата на кучето. Шията е силна, с плавна извивка, елегантна. Гръдният кош е овален в сечение, подчертаващ наголемите размери на изящния и овален корем. Крайниците имат пропорционална дължина по отношение на тялото. Форматът телосложение е квадратен. Задните крайници са с много добре изразени стави. Опашката е високо поставена, често късо купирана. По отношение на стопанина са много предани, а при неговата защита безстрашни и злобни.
Използват се предимно за защита и ескортиране.

Догообразни кучета

Тази група е с азиатски произход. Съществува мнение, че тибетският мастиф се явява родоначалник на всички догообразни кучета. В днешно време съществуват два различни вида тибетски дога, а на територията на Пакистан съществува още една разновидност - алангу. В древноста са ги наричали още "ловни мастифи" и са ги считали за потомци на съпровождащите, през VII век пр.н.е, сако-месагетски племена кучета.

Като правило от една в друга статии се пренасят свидетелства на съвременници на Александър Македонски, описания на кучета, направени от Марко Поло, и цитати от класическата киноложка литература от XIX-ти век.
Все по-често обаче могат да се намерят сведения за бойните и стражеви кучета на дрангианците, живели в долината на река Анд и създали своя култура много преди антична Гърция. Така в откъслечните сведения за дрангианците, Дейвид Хенкок открил упоменаване на рижи, с тигрова окраска кучета, принадлежащи на жреците и всяващи ужас със своя вид, нрав и глас. Тази находка е интересна и поради факта, че нито Александър Македонски, нито негови историци споменават тибетски кучета. В своите записки те назовават конкретно друга порода - индийски дог. И не би могло да бъде по друг начин, след като той никога не е посещавал Тибет.

Достатъчен е бегъл поглед на картата на завоеванията на великия пълководец, за да се убедим, че границите на неговата империя минава на североизток по територията на днешните Афганистан и Пакистан, достига до средното течение на река Сърдари и върховете Амудари, а на югоизток се спуска по крайбрежието на Аравийско море и по западният бряг на река Инд. Тъй като империята се е простирала от Елада до Индия през цяла Мала Азия и Персия, то е очевидно, че на път за Индия армията на Александър Велики преминала през земи, отдавна прославили се с бойните си кучета. Така вероятно в Гърция в качеството си на трофеи са попаднали и предци на съвременните овчарки от Анадола, и бойните Асирийски догове, и вероятно арийските молоси. Всички тези породи били с малоазиатски произход, за което свидетелстват архиологичните находки на останки от подобни кучета на територите на днешните Турция и Иран, отнасящи се към късния неолит. Така твърдението, че всички догообразни произхождат от тибетския мастиф, се оказва спорно и много прибързано.

Киноложката литература на XIX-ти век се отличава с изобилие от трудове за лов и развъждане на кучета, отличителна черта на които, по основателните забележки на експерта по догообразни кучета Дейвид Хенкок, се явява "тенденциозността и плагиатството". Сред фундаменталните исторически трудове от това време е и "История на мастифа" на Уин.

Едно предположение многократно повторено се превръща в абсолютна истина в съзнанието на последващите поколения кинолози, поради което гледната точка на Уин присъства и досега в книгите за развъждане на кучета.
Обаче потдръжниците на тази теория трябва да обърнат внимание на очевидният факт, че прехода на човека от лов към скотовъдство и земеделие, при който се появява нуждата от пастирски и стражеви кучета, очевидно не е станал в Тибет, което означава че хипотезата за азиатско-месопотамският генезис на тежките догообразни кучета, следва да е най-логичен.

На външен вид догообразните кучета се характеризират със здрави кости, отлично развита и добре изразена мускулатура, типичен облик на главата, която е най-отличителният белег за всяка породна група. При всички догообразни главата е масивна и тежка, с дълбока муцуна, леко изразен стоп, квадратна на вид носна гъба. Муцуната при някои кучета е скъсена, което придава твърде забележима и очевидна разлика. При догообразните има анатомична особеност в конструкцията на тялото, която не се забелязват при другите породи кучета. Тя се заключава в своеобразното разположение на лопатките спрямо гръдния кош, което се отразява на постава на предните крайници - лактите се движат свободно. Това е удобно не толкова при бяг, колкото при борба.

В началото догообразните кучета са използват за охрана, а в днешно време предимно като кучета компаньони. Но повечето от тези кучета са запазили своите работни качества и могат да се използват и като стражеви.

Догообразните биват няколко подгрупи:

Големи пастирски кучета - към тази подгрупа се отнясят такива породи, като тибетски мастиф, кавказка и средноазиатска овчарки, комондор, кувас, маремма, пиринейска овчарка, швейцарските овчарки, а така също и българското обчарско куче.
Съвременни късокосмести догове и бойни породи. Към тях се отнасят мастифи, булмастиф, дог от Бордо, булдог, боксер, немски дог, ротвайлер и много други. Отличават се с къса козина, често сбръчкана кожа по главата и муцуната, а при боксера и булдога много скъсена муцуна. Късокосместите догообразни винаги са живели с човека, в неговото жилище, поради което се отличават от пастирските по по-голямата податливост на дресура и безгранична преданост към стопанина. Много от тях са абсолютно непригодни за дворни стражеви кучета.
Дългокосмести догообразни - нюфаундленд, санбернар, леонбергер, лендзир и др. Тези породи са възникнали чрез кръстоски на догообразни и северни породи, и се отличават със спокоен характер и привързаност към човека.

Хрътки

От голямото разнообразие праисторически кучета сe е сформирала група породи, съвършено различни от споменатите по-горе шпицообразни. Техни изображения могат да се видят на паметници от ранни цивилизации и документи от древен Египет, датиращи от 5000 години пр. н.е. Тева са праисторическите хрътки и хръткоподобни кучета от Средиземноморието и Близкият изток. Те се отличават от своите северни събратя по телосложение, способности и поведение. Тези различия се явили вслвдствие малкото контакти на северноевропейските и азиатските вълци, а с това и хрътките станали съвършено различни от северните кучета. Хрътките ловуват като преследват дивеча докато го заловят. Такъв вид лов е възможен само при съвършена анатомия, каквато притежават тези кучета - прекрасни спринтьори.

Западни хрътки

Южни хрътки - в южноевропейските и северноафрикански области съществуват кучета, много приличащи по външен вид на хрътките. Те има типично за хрътка телосложение. Тези кучета много наподобяват фараоновите кучета. Имат изправени уши, при лов използват не само зрението, а могат да гонят дивеч по следа с глас, като гончета. Основното им предназначени е за лов.

Северни хрътки - в северните европейски райони на базата на южните хрътки с помоща на кръстосване с много други породи кучета, а даже и с вълци се появяват силни северни хрътки, като дийхаунд и ирландски вълкодав. Те имат висящи завъртени назад уши. При преследване на жертвата използват зрение, а не лай. Използват се за лов на зайци и вълци.

Източни хрътки

Такива са руската, персийската, арабската, афганската и др. хрътки. Характерни са с висящите уши и често дълга козина. Използват се за лов.

Овчарки

Те произхождат от бронзовите кучета (4-5 хил. г. пр. н.е.). Овчарките са едни от древните породи. Келер счита овчарките за толкова древни, колкото догообразните, хрътките и шпицовете. Най-близо до групата на овчарките е групата на големите пастирски кучета от групата на догообразните. Но за разлика от тях, при овчарките наред с охраната на стадата стоят и много по-сложни задачи. Те са длъжни да познават своите животи, да ги задържат заедно в стадото, да ги карат на паша и да следят за тях, за да не се пречи на стопанина им по същото време да върши друга селскостопанска работа. При това те трябва непрекъснато да обикалят в кръг стадото, без възможност и право на никакъв отдих. За да се справят с поставените им задачи не е нужно те да са много силни и издръжливи, а е по-важно да са послушни и податливи на обучение. Основното качество на овчарките е страстта им към работа и желанието им да изпълнят своите задължения.

Външният им вид се характеризира с поставена под ъгъл около 60 градуса, по отношение на тялото, шия, глава с клиновидна форма, с изправени островърхи уши. Гръдният кош е обемен и умерено широк, коремът е повдигнат, крупата полегата и удължена, крайниците паралелно поставени и средно дълги. Опашката е обичайно отпусната надолу или саблевидна. Козината е много гъста и твърда, практически винаги дълга, като може да е права, вълниста или рунтава и се явява отлична защита за тялото.
Овчарките се използват основно за пастирска работа, охрана, кучета водачи и служебни.

Гончета и сходни породи

В същото време, когато съществували бронзовите кучета, съществували и кучета от друг тип - пепелни. Те били средно големи и се отличавали от бронзовите по формата на черепа. Именно тези кучета се явяват предци на съвременните гочета и сходни породи.

Тази група кучета се дели на три подгрупи - гончета, птичари и ритривъри.

Съвременни гончета

Гончета - характеризират се с висящи, пропорционални на главата уши с ясно изразен задтилен издатък, права или саблевидна опашка. Основно се използват за лов.

Кръвоследници - с висящи, пропорционални на главата уши с ясно изразен задтилен издатък, права или саблевидна опашка. По правило тези кучета имат суров тип конституция. Използват се за намиране на прострелян дивеч.

Дакели - с увиснали уши, издължено тяло, къси крайници и права опашка. Използват се за лов под земята.

Птичари

Тази група кучета е по-млада от гончетата. За пръв път се споменава за неголеми ловни кучета, използвани по време на лов със соколи, за вдигане на пернатия дивеч през X-ти век в Уелс.

Континентални птичари - произхождат от гончета и кръвоследници. Най-старарите породи от тази група са браците.

Английски птичари - сетери и пойнтери.

Спаниели. Настоящите спаниели се появяват в Англия през XIV-ти век.

Ритривъри

Ритривърите се развъждат за апорт на отстреляния дивеч. В Европа тази задача се изпълнява от така наречените водни кучета. Европейските породи са по-стари от ритривърите създадени на американския континент. Американските и европейските ритривъри в общи линии не се явяват родствена група и обидинението е чисто условно.

Ритривъри с американски произход - лабрадори, златисти, гладкокосмести, чезапикбей и др. ритривъри.

Ритривъри с европейски произход - представители на тази група са пудели, ирландски воден спаниел, логато романьоло, португалско водно куче и др. За тези кучета е характерна дългата къдрава козина.


Декоративни кучета


Групата на декоративните кучета е много разнообразна и трудно може да се определи нейния произход.

Западни декоративни кучета - болонките са доста древна група. За приличащи на болонки кучета говорят Аристотел и Плиний - старши.

Източни декоративни кучета. Това е още по-древна група. Нейни представители се явяват тибетски териер, шицу, ласа апсо, пекинез, японски хин и др.

Голи кучета и декоративни кучета от Централна Америка. Представители на тази група са мексиканското и перуанкото голи кучета, чихуахуа, китайското голо куче и др.
Активен

Само две неща са безкрайни - Вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен.
Алберт Айнщайн
Николай Атанасов - cynology
BGDOGFORUM
Потребител
***
Публикации: 2509


I want to know


WWW
« Отговор #2 -: 02.07.2009 20:33:38 »

ПРОИЗХОД НА КУЧЕТАТАТА

Статията е непълна!

   Връщайки се назад във времето, сме свидетели на незатихваща до днес полемичност за произхода на домашното куче - Canis Familiaris.
   Изхождайки от външните му прилики с някои други представители на сем. Canidae (вълци, койоти, чакали, лисици) учените предполагат, че всички са негови прадеди. В своите съчинения Аристотел (384-332 г. пр. Хр.) пише за циренски кучета с произход от вълка, за лаконски кучета, които са възникнали при хибридизация с лисици и за индийски кучета, в чийто създаване са участвали тигрите. По-късно думата “тигър” е заменена с израза “някакви едри зверове, приличащи на тигри”.
   През 1785 г. Хънтер (Hunter) изнася доклад пред Лондонското кралско дружество на тема: “Свидетелства за принадлежността на кучето, вълка и чакала към един вид”.
   Първият природоизпитател, който прави опит научно да обясни произхода на кучето от няколко различни биологически вида е Сент Илер (Isidore Geoffroy St. Hilaire) (1805 - 1861) в своята публикация от 1861 г. “Acclimatation et domestication des animaux utiles”.
   През 1901 г. Щудер (Studer) изказва хипотезата за произхода на съвременните кучета от някаква междинна форма между вълка и чакала, която нарича Canis ferus.
      Морфологичните особености на неолитните кучета са проучвани от Дар (Dar, 1937). По негови данни те толкова много се различават от вълците, че за сходство въобще не може да се говори. За родоначалник на домашното куче трябва да се приеме “някакво диво куче”.
   Според Хаг (Haag, 1948) на територията на Северна Америка домашните кучета се появяват около 1500 г. пр. Хр. През 1920 г. Алън (Allen) посочва в своите проучвания, че те са мигрирали от Азия, произлезли са от вълка и нямат нищо общо с койотите.
   Привърженик и ревностен защитник на полифилитичната теория за произхода на кучето е и Чарлз Дарвин (1875), който развива своите възгледи в труда си “The variation of animals and plants under domestication”.
   При цитологични проучвания на 15 вида хищници Матю (Mathey, 1954) установява, че хромозомният набор на кучетата съвпада само с този на вълците. Ученият утвърждава, че единствено вълкът е взел участие в произхода на домашното куче. Твърдението се подема от десетки генетици, анатоми, палеонтолози и бързо се превръща в доминираща научна хипотеза. Дори бащата на етологията, забележителният Конрад Лоренц - дългогодишен привърженик на полифилитичната теория, в класическото произведение за произхода на кучетата “The Wild Canids” (1975), се отказва от собствените си убеждения.
   Своевременно в научния свят се появяват данни, които предизвикват колебание в това господствуващо твърдение. В публикации на Солдатович (Soldatovich, 1970), и Чиарели (Chiarelli, 1975) се изнася информация, според която кучетата, вълците, чакалите и койотите имат еднакъв кариотип.
Още по-голям смут внасят публикациите на Кенели (Kennelly, 1969), Менгел (Mengel, 1971), Грей (Gray, 1972), Зенглауб (Senglaub, 1978) и Клътон-Брок (Clutton-Brock, 1984). Авторите съобщават за успешно кръстосване на кучета с вълци, койоти и чакали. При трите вида се е получило плодовито потомство. Въз основа на костни съпоставяния от времето на късния палеолит Kurten (1974) допуска косвена връзка между кучето и койота.
   През 1988 г. за най-добра научна книга на САЩ бе обявена монографията на Райдл (Riddle) “Кучетата в историята”. В този изключително ценен труд авторът развива следната теза: “В процеса на еволюцията вълците и кучетата са имали общ прародител. В резултат на дивергенция се обособяват самостоятелни биологически видове с множество сходни признаци. Най-важните от тях са еднаквият хромозомен набор, възможността за кръстосване и получаване на плодовито потомство. Напълно възможно е впоследствие да се е извършвало естествено вливане на кръв от вълци, но в никакъв случай не трябва да се допуска, че вълкът пряко е участвал в обособяването на домашното куче”.
   Макар че съвременните кучета могат свободно да се кръстосват с някои от представителите на сем. Canidae, неправилно е да се допуска, че познатите днес породи са произлезли директно от дивите си сродници. Доказателства за това дава палеонтологията, която се включва в помощ на кинологията много по-рано от генетиката.
   През 1860 г. Рютимайер (Riutimeyer) описва типа Canis f. Palustris (“торфено” куче), открит в Швейцария. Черепът му е сравнително малък (не по-дълъг от 140 mm). Мозъчната част е по-дълга от лицевата, а преходът между тях е силно изразен. Тилният гребен е слабо развит. Муцуната е къса и тясна. Черепът като цяло наподобява този на чакала. В последствие находки от този тип са намерени в Швеция, Дания, Англия. Според Келлер това е единственият тип куче от неолита в Западна Европа. В Русия са открити находки от сходно на този тип куче - Canis f. Palustris ladogensis.
   От съвременните породи най-близо до Canis f. Palustris стоят кучетата от групата на шпицовете. Предполага се, че той дава началото и на териерите, пинчерите и шнауцерите.
   През 1884 г. Неринг (Nehring) описва примитивния тип Canis f. Decumanus. Авторът предполага, че той е родоначалник на кучетата “пария”, срещащи се и днес в Цейлон, Суматра, Ява, Индия, Сирия, Турция. В Африка са разпространени по цялото поречие на Нил, в Судан, Северна Сомалия, Занзибар, Конго.
   През 1886 г. Анучин описва типа Canis f. Inostranzewi, открит в района на Ладожкото езеро и по поречието на р. Ока. Наподобява вълка - със сравнително голям череп, добре развити скулни дъги и тилен гребен. В мозъчната част черепа е по-нисък от този на Canis f. Palustris. Муцуната е къса, широка, със силни челюсти и широки, закръглени носни отвори. Преходът от челото към муцуната е по-слабо изразен от този на вълка. Предполага се, че от този тип са произлезли впрегатните породи и накои ловни северни кучета. Според други литературни източници Canis f. Inostranzewi стои в основата на мастифоподобните породи на Тибет и Асирия. За някои от гончеподобните породи се предполага, че произхождат от т. нар. “пепелно куче” - Canis f. Intermedius. Живяло е през бронзовата ера. По строеж на черепа заема междинна позиция между неолитните “торфени” кучета - Canis f. Palustris и “бронзовите” кучета - Canis f. Matris Optimae, на които е отделено специално внимание в тази книга.
   През 1905 г. Щудер (Studer) описва примитивния тип Canis f. Putiatini, открит в района на Бологое. По някои измерения е подобен на Canis f. Inostranzewi. Различава се от него по по-късата и тясна мозъчна част на черепа и по-дълга лицева част. Според Studer типът е по-близък до Canis f. Matris Optime. Според редица автори Canis f. Putiatini, заедно с Canis f. Inostranzewi взема участие в създаването на впрегатните и накои ловни северни кучета.
   Според Боголюбски (1959) кучето е одомашнено през мезолита - преди 12-15 хиляди години. Тезата на Брейдууд (Braidwood, 1975) е, че първото одомашняване на кучета е в Месопотамия и Палестина. Направените разкопки в Джармо, Гел Халаф, Тепе Гавра и други асирийски градове доказват, че по тези земи кучетата били познати като домашни животни преди 6-7 хиляди години. През 1984 г. Барлик (Barlik) изнася данни, че кучетата се появяват като вече одомашнени животни още през плейстоцена.
   Аналогична е информацията и от Шнирелман (1985), който посочва, че между 33-22 хиляди години преди Хр. първобитните хора са живели в компанията на домашни кучета.
   Най-ранното одомашняване на кучета в Западна Европа според Дагерболд (Dagerbol, 1927) е било в Дания.
   В Централна Америка кучетата се появяват около 8900-6500 г. пр. Хр. Около 5500 - 4200 г. пр. Хр. те вече се срещат в Южна Америка на територията на Перу.
   В Австралия и околните острови най-ранната информация за домашни кучета е от 1670-1000 г. пр. Хр.
   По нашите земи първите следи от домашни кучета са от времето на средния неолит. По данни на Иванов (1949) около 2000 г. пр. Хр. на територията на днешна България се срещали кучета от типа “палустрис” и “интермедиус”. В своя публикация от 1932 г. Попов пише, че през 5-ти век пр. Хр. по нашите земи са съществували кучета, които по размери надминават типа Canis f. Intermedius. Авторът нарича тази порода “делиорманска”. Според него е получена от кръстосването между вълци и овчарски кучета. При проучване на Петров (1977) в древния Преслав е установено, че преди около 1000 години са били разпространени предимно ловните кучета и по-рядко овчарските.
   Колкото по-назад се връщаме в историята на кучето, толкова повече въпросителни се изправят пред нас. Но едно е неоспоримо. Вярно и всеотдайно, кучето е първото и единственото животно, отдало се доброволно в служба на човека. Безкористно в чувствата си, безрезервно в любовта си, то е пример, който, ако следваме, безсъмнено ще ни направи по-човечни и по-добри.

Тази статия е предмет на авторско право!
Активен

The More I See Of Men, The More I Admire Dogs !
Страници: [1] Изпечатай 
« назад напред »
Отиди на:  

Аудиосказки | Детские поделки | Детски сайт | Резервоари за вода