Поведение на кучето

[Иван Панайотов - vano]

Поведение на кучето

Поведението на кучета е сложна рефлекторна дейност, в резултат на проявите на многочислени условни и безусловни рефлекси на всевъзможни дразнители на външната или вътрешна среда. Характерът и особеностите на поведение зависят от много фактори, но основно от типа висша нервна дейност, условията на отглеждане, възпитанието и обучението на кучето.

Не е трудно, например, да се забележат различията в поведението при обучено и необучено куче и да се определи степента на неговата податливост на обучение при различни ситуации. Не е толкова трудно да се определи активността и степента на проявление на основни и преобладаващи реакции на поведението му. Най-трудно е да се определи типа висша нервна дейност, за изучаването на която трябва продължително наблюдение на неговото поведение.

Характерни черти на поведение са присъщи на кучета от различни породи, различен пол и тип коснтитуция. При кучето могат да бъдат налице нежелани навици, лоши привички и други недостатъци и пороци на поведението.

Податливостта на обучение на кучето се определя при наблюдение на ноговите действия при изпълнение на команди на обучаващия. При това се отчита: внимателно ли кучето следи за действията на своя стопанин, как реагира на подбудителни и забранителни команди, запомня ли наученото и подхода му към обучаващия.
Възможни са следните варианти на оценка:

1. кучето е неуправляемо, слабо реагира на команди и жестове на обучаващия, бяга от него, напада непознати хора - 1 точка;

2. кучето бавно и с неудоволствие изпълнява изискванията на обучаващия след използване на повторни жестове и команди със строга интонация - 2 точки;

3. кучето изпълнява всички изисквания на обучаващия по команда и жестове, но е отнесено и не следи за сигнали от него - 3 точки;

4. кучето внимателно следи за сигнали от обучаващия и изпълнява всички негови изисквания след използване на повторения на команди и жестове - 4 точки;

5. кучето внимателно следи за сигнали от обучаващия, моментално и безотказно изпълнява всички негови изисквания, бързо прекратява нежеланите дейности и подхожда към обучаващия от първа команда или жест - 5 точки.

Нежелани състояния - отклонение в поведението на кучето, придобито в резултат на неправилно обучение. Това са вредни привички към обстановка, време, местност, местни предмети, птици, животни, изстрели и други раздразнители. Такива навици в поведението на кучето затрудняват неговото обучение и използване при работа.

При определяне оценката на повведение на кучето трябва да се отчита породата, пола, възрастта, типа висша нервна дейност, продължителността на обучение и качествата на обучаващия.

Общата оценка на поведението на кучето се съставя на базата на оценка от проверка на резултатите, с отчитане активността и степента на проявление на основни и преобладаващи реакции, налични нежелани навици, недостатъци и пороци.

"Отличен" набиращи 5 точки по основни показатели от проверката и имащи активно, смело, уравновесено, лесно управляемо поведение. Допускат се единични слабо изразени недостатъци в поведението.

"Много добър" получава куче, откливащо веднага на основни изисквания, но получили една оценка 4 и имащи няколко недостатъка в поведението, не преминаващи в пороци.

"Добър" получава куче с типично за породата поведение, набиращо 4 точки по основните показатели на проверката и имащи няколко недостатъка в поведението, непреминаващи в пороци.

"Удовлетворителен" получава куче с типично за породата поведение, набиращо 3 точки по основни показатели от проверката, имащо няколко недостатъка или порока в поведението.


Основни сложни реакции в поведението на кучето


Инстинктите, както е известно се предават по наследство, но степента и формата им на проява зависят от състоянието на организма и от влиянието на околната среда. През целия живот на кучето, инстинктите се допълват с големи количества условни рефлекси, поради което при възрастните екземпляри проявите им се усложняват и се представят в собствени сложни реакции (ответни действия).

При кучетата се появяват следните сложни основни реакции: хранителна, отбранителна, ориентировъчна и полова.

Хранителната реакция се проявява при гладни кучета, и се изразява когато кучето поиска и започне да се храни. При нея се проявават цяла група разнообразни хранителни рефлекси (захващане на храната, разгризване, гълтане, слюноотделяне)

Отбранителната реакция дава възможност на кучето да избегне опасност. Тя се проявява в две форми - активно-отбранителна и пасивно-отбранителна.

Ориентировъчната реакция се проявява при действия на кучето при нови дразнители. Ориентировъчните рефлекси, Павлов нарича изследователски или рефлекси "какво е това?" Те се проявяват при кучето във форма на подушване на предмети, ослушване, наостряне на уши и др. В процесът на своя живот, тези вродени рефлекси се усложняват, и кучето с тяхна помощ не само се запознава с новата за него обстановка или непознати дразнители, но може да извърши и някои по-сложни действия.

С ориентировъчните се проявяват и други рефлекси. Ако в резултат на ориентиране към нови дразнители, дразнителят се окаже заплаха, то кучето започва да напада дразнителят или бяга, т.е. ориентировъчния рефлекс преминава в отбранителен в активна или пасивна форма.

Половата реакция възниква при полова възбуда. Половите и родителските рефлекси се появяват в резултат на действията на вътрешни дразнители при едновремено наличие и на външни. Притежаващи голяма сила на проявление, половите и родителски рефлекси могат да пречат при обучение, и затормозяват всички други рефлекси.

В зависимост от наследствените особености, физиологичното състояние и условия на живот (възпитание), основните сложни реакции на поведение на кучето се проявяват в различна степен. Реакциите на определени дразнители проявяващи се относително постоянно и в най-силна степен, се наричат преобладаващи. Някои от основни реакции са развити и се проявяват при кучето в еднаква степен. В този случай ги наричаме смесени преобладаващи реакции. Например срещат се злобни, но страхливи кучета, кучета с еднакво силна активно-отбранителна реакция и хранителни рефлекси или ориентировъчна и пасивно-отбранителна реакции.

Преобладаващите реакции на поведението се определят посредством наблюдение на кучето в различна обстановка.

Обучаващият трябва да уме да използва всяка реакция и особено преобладаващите. Това ще помогне на основата на порочните условни рефлекси да се изградят нови.


Типове висша нервна дейност



По силата на проявление на основните реакции на поведение и скоростта на тяхната взаимна заменяемост може да се съди за топологическите особености на висшата нервна дейност на кучето.

Условните рефлекси при кучето се изграждат с различна бързина и лекота. Всичко зависи от типа висша нервна дейност, която определя силата, подвижността и уравновесеността в процеса на възбуждане и задържане.

Сила - способността да се реагира, чрез възбуда или задържане на силни дразнения от външната среда.

Подвижност - способност на бързо преминаване от един в друг процес в зависимост от ситуацията.

Уравновесеност - степента на съотношението възбуда-задръжка.


Различават се четири типа висша нервна дейност

Възбудим, необуздан тип (холерик). Нервните процеси са силни, подвижни, но неуравновесени, при което процеса на възбуда преобладава над задържането. Кучетата от този тип се отличават с голяма енергия и подвижност. При обучението при тях трудно се изработва въздържане в различни ситуации и разграничаването им. Едно добре обучено куче проявява добра работоспособност.

Подвижен тип (сангвиник). Нервните процеси са силни, бързи и уравновесени. Кучетата от този тип лесно се поддават на обучение.

Инертен тип (флегматик). Нервните процеси са силни, уравновесени, но бавни. Условните рефлекси се изграждат бавно, но са много трайни.

Слаб задържащ тип (меланхолик). Нервните процеси са слаби, неуравновесени, бавни. Условните рефлекси се изработват бавно и са нетрайни.

Типовете висша нервна дейност често се срещат в комбинирани, междинни форми. Да се определи типа е възможно единствено в процеса на обучение, и то ориентировъчно и с голяма трудност, тъй като поведението на кучето не винаги съответства на типа висша нервна дейност - може да съвпада с нея, но може и да не съвпада. Например, плахото куче може да бъде и със слаб и със силен тип висша нервна дейност.
Тя се определя сравнително бързо посредством наблюдение на поведението на кучето в различни обстановки по различно време.

[Николай Атанасов - cynology]

РАЗВИТИЕ  И СЪЩНОСТ НА ЗООПСИХОЛОГИЯТА

   1. Развитие на науката за поведението.
   Опитите да се разберат кои са движещите сили, определящи поведението на животните датират от дълбока древност. Разбиранията за психиката се изграждали на базата на различните философски възгледи за материята и  душата.
   Талес (ок. 624-547 г. пр. Хр.) възприема душата като частица от общата субстанция на света.
   Питагорейците (Питагор ок. 580-500 г. пр. Хр.) Алкмеон Кротонски, Архита Тарентски, Епихарм, Симий, Тимей Локрийски, Филолай и др., твърдят, че в основата на чувствените неща лежи числото. Те са първите, които правят опит да открият зависимост на чувствените впечатления от измененията на физическите величини.
   Според Алкмеон главният мозък е орган на психиката. Психическите явления са зависими от физическите въздействия и от вътрешните органически фактори.
   Парменид Елейски (ок. 540-450 г. пр. Хр.) твърди, че психическото е смесица от различни елементи.
   Хераклит (530-470 г. пр. Хр.), приемайки трите основни елемента - вода, въздух и огън като изграждащи света, развива тезата, че психиката се ражда от водното начало на организма.
   Анаксагор (500-428 г. пр. Хр.) определя ума като организатор на тялото и като степен на телесно съвършенство.
   Сократ (469-339 г. пр. Хр.) издига тезата за разума като всемогъщ двигател на поведението.
   За Демокрит (ок. 460-340 г. пр. Хр.) душата е телесна, тя е свойство на материята. Той саздава теория за усещанията.
   Според Платон (427-348 г. пр. Хр.) водещото начало в поведението на животните е тяхното влечение.
   В книгата си “За душата” Аристотел (384-322 г. пр. Хр.) обяснява своето схващане за нея. Дъбът и щраусът имат psyche (душа), така както маймуните и хората. Човешката душа е безсмъртна и е въплъщение на божествения дух. За разлика от човека животните имат смъртна душа, но притежават и разум, който управлява поведението им. Душата е тази, която кара тялото да работи. Тя е мрежа от енергия, способности и дарби. Според Аристотел разумът и душата са съсредоточени в сърцето.
   Епикур (342-270 г. пр. Хр.) приема наличието на духовно начало у животните, а Лукреций (99-55 г. пр. Хр.) изказва хипотезата, че целесъобразните действия на животните са резултат от своеобразен естествен отбор.
   Гален (129-199) разширява предложената от Хипократ (460-377 г. пр. Хр.) класификация на темпераментите и поставя началото на учението за съзнанието. Неговото обяснение на нервно-психическата дейност се свежда до “пневма”-та. Стоиците, в чиито традиции е възпитаван Гален, различават “психическа” и “растителна” пневма. При Гален психическата пневма се разграничава на “периферна” и “централна”, която непрекъснато се движи из мозъка. Въздействието върху органите на чувствата изменя състоянието на психическата пневма. Телесното изменение, предполагащо “психичност” на органа започва да се разпознава чрез душата, която също е разновидност на пневмата. Според немския историк на психологията от ХIХ в., Зибек (по Ярошевский, 1985), “разпознаването” в учението на Гален е нещо, което стои близо до съвременното понятие за съзнанието.
   Плотин (ок. 203 - ок. 269) и Августин (354-430) излагат своята теория за наличието на заложен в душата опит. По този начин те слагат началото на интроспекционизма в разглеждането на психиката.
   Старобългарският книжовник Йоан Екзарх (ок. нач. на II пол. на IХ в. - III десетилетие на Х в.) развива своите мисли в произведението си “Шестоднев”: “А те (сетивата, бел. на авт.) служат на ума като робини и му препращат, според както всяко едно има естествено устройство, уредба и сила за добро избиране или свойство за избягване. ...онова, което окото възприема с гледане или ухото със слушане, или ноздрите със силата на мириса, ...или осезанието с похващане, кое да е качество, всяко от сетивата го открива и раболепно съобщава на ума ... за да получи от него ново ... разделно и полезно нареждане. (многоточията са поставени за намаляване обема на текста, бел. на авт.)
   Видният теолог Тома Аквински (1225-1247) посочва три вида способности - растителни, животински, човешки.
   Един от основателите на експерименталния метод е бележитият философ Франсис Бейкън (1561-1626). Той застъпва опитното, експерименталното познание. Разработва нова методология на познание - индукцията - движение на мисълта от опита към ума.
   Тезата, че средата играе активна роля в детерминацията на поведението се прокарва за пръв път от Рене Декарт (1596-1650). Той отхвърля идеята на Аристотел за душата или разума като нещо, което одухотворява тялото. Душата и тялото съществуват отделно. Декарт създава “методът на съмнението”, който се свежда до следните постулати:
   - да се приемат само безусловни истини;
   - да се разделят трудностите на малко части, за да се преодоляват по-лесно;
   - мислите да се подреждат по такъв начин, че да се движат в посока от простото към сложното;
   - трябва да има увереност, че всичко е взето предвид.
   Отличителният белег във философията на Декарт е пълното разделяне на съзнание от тяло. Според него “хората са мислещи същества, прикачени към тела. Поради това душата е безсмъртна”. Мисълта и душата са безтелесни, но взаимодействат с механизмите на тялото посредством специален орган (епифизата, бел. на авт.), разположен дълбоко в мозъка. Декарт избира тази жлеза по две причини. Първо, за разлика от всички други чифтни структури на мозъка, тази жлеза няма дубликат. Така тя обединява всички мисловни процеси. Второ, епифизата съществува само у човека и отсъства в мозъка на животните. И по двата пункта Декарт допуска груба грешка, тъй като в мозъка има и други нечифтни структури, а самата епифиза е налична в мозъка и на животните. Според Декарт писъците, с които опитните животни изразявали болката си не са нищо по-различно от скърцането на несмазана машина.
   Според Спиноза (1632-1677) тялото и душата не могат да си взаимодействат. Техните функции са определят от външни причини. Спиноза създава теория за афектите и страстите, влечението и желанието. Посочва три степени на знанията - чувствени, априорни и висши, получени чрез интуицията.
   Лайбниц (1646-1716) за пръв път издига тезата за безсъзнателната психика.
   От времето на Средновековната мисъл през XVIII век съществена роля за развитието на зоопсихологията има Жорж Луи Леклерк Бюфон (1707-1788), според когото на животните са присъщи различни форми на психична дейност. Бюфон предполага, че животните са надарени с възприятия, които в някои случаи са по-съвършени от тези на човека. Според него действията на животните имат рефлекторен характер. Правейки опит да разграничи психиката на човека от тази на животните, Бюфон посочва основното различие - животните нямат представа нито за своето минало, нито за бъдещето си. Ученият подлага на критика антропоморфизирането (очовечаването) на животните. Макар и със задълбочени за времето си проучвания, Бюфон не предлага описание на тези форми на поведение, които могат да се отнесат към проявяването на разсъдъчна дейност. Въпреки това, той отбелязва, че някои животни са по-умни от други.
   Кондиляк (1715-1780) разглежда инстинктите като проява на елементарен ум. Според него действията, извършвани с помощта на елементарен ум се превръщат в инстинкти.
   Леруа (1723-1789) развива тезата, че инстинктът при животните е въплъщение на техните нужди и може да бъде разгадан чрез проучване на начина им на живот. Според него инстинктът на животните постепенно се въздига до ум.
   Изхождайки от устройството и функциите на нервната система, Ламарк (1744-1829) развива теорията, че инстинктът е наклонност, водеща и предизвикваща усещания на основата на възникнали потребности и извършване на действия без участие на мисъл и воля. Под инстинктивно поведение Ламарк разбира естествените реакции под въздействието на околната среда, създадени в процеса на еволюцията. Отделя много време за проучване строежа и функциите на нервната система, прави характеристика на основните черти на поведението на животните и на човека. В своя подход за разглеждане въпросите на психологията Ламарк въвежда редица определения, които изпреварват някои от идеите на последвалата физиологическа мисъл.
   Фридрих Кювие (1773-1838), брат на известния естествоизпитател Жорж Кювие (1769-1832), събира значителни факти по отношение на поведението на животните. Като отговорник на зоопарка в парижката ботаническа градина провежда широки изследвания. Чрез методите на сравнителната анатомия и поведение, достига до извода, че най-примитивно е поведението на гризачите, а най-сложно - на маймуните. Кучето, коня и слона заемат междинно положение. Кювие прави опит да установи къде е границата между инстинкта и ума на животното. Своите експерименти провежда с бобри. В резултат на проведените наблюдения констатациите му са, че инстинктът е шаблонен и неизменен. Той е вроден акт на поведение. За разлика от него умът на животното зависи от индивидуалния опит.
   В книгата на книгите - Бибилията, на животните се приписва чувство на страх (Иов 36:33), чувство на благодарност (Исая 1:3), болка и страдание (Римляни 8:22). Законодателството на Моисей е пропито с хуманни наставления за запазване живота на животните. Те също носят божието дихание и душата им е свята. Според Бибилията душата на животното е в кръвта (Второзаконие 12:23) и тя не трябва да се яде.
   Известният немски зоолог и природоизпитател Алфред Едмунт Брем (1829-1884) е първият учен, който в систематизирана и научно обоснована форма поднася в своите трудове данни за наличието на чувства у животните и за проявата на характер. В своите разработки Брем изхожда от факта как светът се възприема от хората и развива тезата, че тази форма на възприятие е присъща и за животните. Според него на животните са присъщи качествата жестокост, подлост, страдане, приятелство, любов, мислене, прозорливост и др. Тази форма на описание, пречупена през човешкия поглед, обособява в зоопсихологията самостоятелен клон, наречен антропоморфизъм. Антагонистичен на него, който в продължения на десетилетия се поддържа от редица учени е клонът, наречен механицизъм. Според механицизтите животните не са нищо повече от безчуствени живи машини, с които може да се прави всичко, каквото хората пожелаят.
   През 1872 г. излиза от печат книгата на Чарлз Дарвин (1809-1882) “Изразяване на емоциите при човека и животните”. Според основоположника на еволюционната теория, животните притежават памет, въображение и интелект.
   Руският лекар Паргамин (1899) провежда множество изследвания, които му дават основание да направи констатацията, че животните притежават способността да извършват осъзнати действия.
   Ернст Касирер (1874-1945) (Cassirer, 1951) отбелязва, че трябва да се прави разлика между понятието “знак” и понятието “символ”. В поведението на животните се открива комплексна система от знаци и сигнали. Касирер набляга на факта, че кучето разграничава модулациите на човешкия глас и реагира на най-малката промяна в поведението на своя стопанин. Инетересен е примера, който ученият посочва, базирайки се на разказа на психолога д-р Фунгст: Един военен имал куче, което го придружавало по време на разходките му. Когато стопанинът се подготвял за излизане, кучето ставало възбудено и демонстрирало радост. Веднаж майорът решава да направи малък експеримент. Правейки се, че ще излиза, той взема бастуна си, извършва обичайната подготовка, но за негова изненада кучето остава на място. След поредица от наблюдения д-р Фунгст намира отговора на тази загадка. В стаята на майора има бюро, на което в едно от чекмеджетата има документи. Винаги преди излизане той дръпвал дръжката, за да се увери дали чекмеджето е заключено. В случая, в който военният симулирал излизане за разходка, не проверил чекмеджето дали е заключено (защото действително нямал намерение да излиза), а именно звукът от дръжката на чекмеджето бил сигналът за разходка и без него кучето не реагирало.
   Касирер отбелязва, че символите не могат да бъдат сведени до прости сигнали. Сигналът е част от физическия свят на съществуването, докато символът е част от човешкия свят. Разсъждавайки в същия дух, ученият достига до “най-проблематичния” според него въпрос. Въпросът за “разумността на животните, който е една от големите загадки на антропологичната философия”. Цитирайки десетки зоопсихолози, работили в различни периоди от време и достигнали до противоречиви констатации относно въпроса имат ли разум животните, Касирер заключва, че висшите животни са в състояние да решат доста сложни проблеми и че тези решения не се проявяват просто по един механичен начин, като резултат от проби и грешки.
   Основателят на аналитичната психология Карл Густав Юнг (1875-1961) в един от своите трудове пише: “... Досега никой разумен човек не се е усъмнил в наличието на психични процеси при кучето, въпреки че, доколкото знаем, никое куче не е осъзнавало психичното си съдържание”(Jung, 1954). Юнг продължава в своята автобиография (превод на български - 1994): “Обичах всички топлокръвни животни, защото са ни близкородствени и защото споделят нашето невежество. Обичах ги, защото мисля, че имат душа като нашата и разбират инстинктивно като нас. Мисля, че като нас изживяват радост и скръб, любов и омраза, глад и жажда, страх и доверие ...”
   В първата четвъртина на XX век Иван Петрович Павлов (1849-1936) внася значителен поврат в зоопсихологията. Създател и привърженик на физиологичната школа, ученият води яростна борба против антропоморфизирането на животните. Стремежът му е да докаже, че всички процеси, свързани с тяхното поведение са резултат на сложни нервно-хормонални действия, продукт на Централната нервна система и Висшата нервна дейност. Павлов разработва обективен физиологичен научен метод за изучаване функциите на мозъка, а от там и на поведението на животните. Тази класическа и днес разработка остава в научните среди под названието “метод на условните рефлекси”. Методиката на Павлов има своята висока научна стойност. Тя е основополагаща в дейността на всички следващи поколения зоопсихолози, дресьори и всякакъв вид специалисти, работещи в сферата на животинското царство. Най-големият недостатък не на методиката на Павлов, а на тези, които първоначално започват да я използват, е възприемането само на една част от нея. Десетки специалисти, занимаващи се с обучение на животни, в това число и кучета, подхождат чисто механически. Те изопачават учението на видния физиолог, че животното е “комплекс от сложни и разнообразни рефлекси” и нищо повече. Тази форма на отношение към дългогодишните проучвания на Павлов в последствие става причина върху авторитета му да падне известна сянка. Но при внимателно запознаване с неговите трудове е видно, че той никога не е отричал възможността за проява на мислене при животните. Това мислене, обаче, трябва да намери своето физиологично обяснение, а да не се изхожда от субективните човешки представи. Павлов никога не е възприемал животните единствено като примитивни механизми, които реагират само на различни видове дразнители.
   Физиологичният метод при изследването на поведението на животните позволява да се извършат редица големи открития. Същевременно Павлов не успява да предостави пълен отговор на въпросите, касаещи сложните взаимоотношения между организмите в природата. Това е причината на основата на старата зоопсихология да се обособи нов клон в изучаването на животинското поведение - етологията (от гр. ethos - нрав, поведение, logos - наука). За разлика от старите зоопсихолози и физиолози, които изучават поведението на животните единствено в лабораторни условия (на тази база се развива и друг клон в изучаване поведението - бихейвиоризъм, от англ. behaviour - поведение; създател на бихейвиористичната школа е Джон Бродъс Уотсън (Watson 1878-1958) професор от университета “Джон Хопкинс” в САЩ), етолозите провеждат своите експерименти върху животни, намиращи се в своята естествена среда, в групата на себеподобните си. Етолозите изучават зараждането и обособяването на различните форми на поведение в процеса на развитие на съответното животно - от момента на неговото раждане, до смъртта. Неотменна част от тяхната дейност е отчитане влиянието на околната среда с цялото нейно разнообразие и наличие на редица допълнителни фактори.
   За основатели на съвременната етология се приемат Хайнрод и Уйтман (Heinroth и Whitman 1919), макар че като термин думата е използвана още от френските енциклопедисти Бюфон през 1707 г., Кювие през 1773 г., Ламарк през 1809 г, а по-късно от Дженингс (Jennings) през 1906 г. и Доло (Dollo) през 1909 г.
   Хайнрод и Уйтман установяват, че стереотипните реакции на птиците може да се използват за таксономичен критерий при филогенетичната им класификация по подобие на сравнителната анатомия, която използва морфологичните признаци.
   Дарвин също повлиява върху развитието на етологията, основно в три направления:
   1. Теорията му за естествения отбор е послужила за основа поведението на животните да се разглежда от еволюционна гледна точка (това е ключовият аспект на съвременната етология).
   2. Разбиранията на Дарвин за инстинкта могат да се приемат като непосредствени предшественици на разбиранията на съвремените етолози.
   3. Наблюденията върху поведението, които е извършвал Дарвин имат голямо значение, особено за обясняване на единството между животните и човека.
   Работата на Дарвин по отношение поведението на животните е продължена от Романес (Romanes, 1882), който развива своите възгледи в труда си “Умствени възможности на животните”. На базата на сравнителната психология Romanes приписва на животните качества като разум, ревност, срам и др.
   През 1894 г. в книгата си “Въведение в сравнителната психология” Морган (Morgan) отрича твърденията на Романес, формулирайки следното правило: “В никакъв случай ние не можем да си представим каквото и да е действие като резултат на проявяване на по-високи психически способности, ако то може да бъде обяснено като резултат на проявяване на способности, намиращи се на по-ниско ниво в психологическата скˆла”. Този прекалено скептичен подход към поведението на животните стои в основата на бихейвиористката школа в зоопсихологията.
   Основателят на бихейвиоризма Уотсън (Watson, 1913), а също и неговите последователи считат, че психологията изучава поведението самò по себе си, а не като проява на психическа дейност. По думите на проф. Александров (1996) бихейвиоризмът е “психология, която освобождава от своя предмет психиката, но запазва в себе си нейната фундаментална основа - стимулно организираната среда”. В своите крайни форми бихейвиоризмът отрича всички влияния на вътрешните процеси при обяснение на поведението. Тази точка на зрение оказва голямо влияние върху развитието на психологията в Америка. Тя довежда до значително усъвършенстване на експерименталните методики и по-точно интерпретиране на получените резултати. След смъртта на Уотсън идеите на бихейвиоризма се продължават и осъвременяват от Буръс Фредерик Скинър (Skinner 1904-1990) професор в Харвардския университет. Скинър създава нова теория за поведението, известна като “учение за оперантния условен рефлекс” - рефлекса, в който реакцията предхожда подкреплението и индивидът се превръща в същество, което търси своя стимул и награда. Учението на Скинър (Skinner, 1937, 1975) се свързва с първото и третото звено на схемата на рефлекторния акт - със стимула и ответната реакция. По този начин ученият застава зад идеите на класическия позитивизъм, зад теориите на Павлов и Бехтерев (1907) и същевременно - зад схемата на радикалния бихейвиоризъм. Той се опитва да докаже природата на поведението като регулирано от особена константа - подкреплението, а не от автоматизирани причини. Скинър се концентрира върху подкреплението, а не върху стимула и реакцията. Той твърди, че подкреплението е мотивационен аспект на поведението, без да се употребява понятието “мотив”. Представя нова схема на бихейвиоризма, която е много по-релевантна (по-свързана) (от англ. relevant - свързан) с житейските реалности. Става дума за оперантното поведение - животното получава подкрепление за това, че извършва действия, които от своя страна търсят и откриват ефикасността си. Скинър доказва, че за регулацията на поведението е важно подкрепянето на реакцията. Реакцията трябва да се разглежда не като следствие от стимула, а като фактор, променящ организма. Оперантното поведение изпълва живота и кара съществата да действат като инструменти.
   Подходът на бихейвиористите е подложен на критики, особено от страна на Конрад Лоренц и Нико Тинберген. Те доказват необективността на бихейвиористките проучвания поради изучаване поведението на животните в лабораторни условия, а не в естествената им среда. В своя труд “Духът на машината” (1976) Артър Кьостлер (1905-1983) критикува остро бихейвиоризма, казвайки: “Бихейвиоризмът всъщност е вид повърхностно схващане за съзнанието. Или ако сменим метафората, той заменя антропоморфичната заблуда - приписваща на животните човешки способности и чувства, с обратната - отрича ги при човека, защото не ги намира при по-нисши животни. Той заменя човекоподобния възглед за плъха с плъхоподобен за човека”.
   Едни от най-задълбочените проучвания, които глобално обхващат всички детайли на етологията са извършени от Лоренц, което е причина (и признание) ученият да бъде наречен “баща на етологията”.
   2. Същност на поведението.
   Поведение е това, което кучето извършва - двигателна активност на мускули и части от тялото, секреторна дейност на жлезите, поза и нейната смяна и др. Поведението е движение, но не само проява на неговите външни форми, а и някои външно неподвижни действия - например, когато кучето наблюдава, а вероятно и “размишлява”. Според Тинберген (1978) поведението представлява “разнообразни форми на движение или изменение, включително и пълна неподвижност”.
   Поведението е един от признаците, имащи значение за преживяването на кучето. От особена важност е и взаимовръзката между различните типове поведение.
   Когато се изучава поведението на кучето е необходимо да се знае в каква степен се унаследяват конкретните поведенчески признаци. Това може да помогне на селекционера правилно да оцени степента на действие на отбора, а така също и да изясни различията между вроденото и придобитото поведение. Съществен проблем в този подход е фактът, че поведенческите признаци могат да еволюират при участието и на други механизми. Така например, много кучета от различни направления (пастири, пазачи, правещи стойка пред дивеча) са придобивали навици, заимствайки ги от други кучета. По този начин информацията преминава от едно поколение в друго.
   Някои етолози (Lorenz, 1965) предполагат, че гените детерминират поведението непосредствено. Тази постановка се отхвърля от Лерман (Lehrman, 1970), който твърди, че информацията, получена в процеса на развитие на гените може да се отдели от информацията, получавана от околната среда.
   През 1953 г. Хеб (Hebb) развива теорията за абсурдността на въпроса доколко даден тип поведение зависи от гените и доколко - от околната среда. Генетическият детерминизъм на ранните етолози доказва, че влиянието на гените и влиянието на околната среда са свързани в сложна връзка, но тази връзка има по-скоро епигенетичен характер - всеки един етап от развитието създава основа за нов етап, но не го предопределя.
   Въпросът кое поведение може да се счита за вродено е спорен. Терминът “вродено” има много значения, които трябва да се различават. Още през 1939 г. Лоренц посочва, че поведенческите признаци са наследствени, индивидуално обособени и могат да се анализират от позицията на еволюцията. През 1942 г. Тинберген пише за инстинктивните действия като извънредно стереотипно координирани движения, на които невромоторният апарат напълно се слива с конституцията на животното. Възгледите на Лоренц и Тинберген са критикувани от Лерман (Lehrman, 1953) и други изследователи: “Твърдението, че гените определят поведението е наивно, тъй като в гените не може да се съдържа подробна информация относно конкретните видове поведение. Гените могат да влияят на процесите на развитие по различни пътища, но върху тези процеси влияят и факторите на средата. Гените не могат да предопределят онтогенетичното развитие независимо от околната среда, в която протича развитието”. Изследователите, изучаващи поведението използват термина “вродено поведение” като съкращение на “поведение, което се развива без видимо влияние на околната среда”.
   Поведението на животното зависи от множество външни и вътрешни фактори и е винаги мотивирано. То никога не извършва безцелни действия. Това изисква, когато се анализира поведението на кучето, да се отчита неговото моментно състояние, обстановката в която се намира, влиянието на заобикалящата го среда и т. н.
   Голямо значение за поведението има привикването на кучето към определени стимули. Когато, например, кучето чуе внезапен шум в организма му се променят редица вегетативни реакции - учестяват се сърдечната и дихателна дейности. Ако шумът се повтаря или вниманието се привлича от друг стимул, реакцията на шума отслабва. По този начин кучето свиква с нещо, което в началото го е дразнило и му е пречило. Тези дразнители много рядко и само в особени случаи достигат до съзнанието. В този смисъл привикването означава такова състояние, което кучето се научава да приема като нормално, игнорирайки често повтарящи се външни и вътрешни дразнители.
   При кучето се установяват три основни типа поведение:
   - инстинктивно;
   - формирано под влияние на обучение;
   - елементарна разсъдъчна дейност.
   Инстинктите са сложни вродени форми на поведение, които се явяват като резултат на промените, които се извършват в нервната и хормоналната системи. Инстинктите гарантират физическото оцеляване на кучето (и на всички животни). Във физиологията понятието “инстинкт” е въведено от Блейн (1749-1834), а по думите на Дунов (1999) “...той (инстинкта) до ден днешен в много отношения си остава една теоретическа загатка за нея (за физиологията)”. Хегел (1770-1831) пише за инстинкта, че е “целева дейност, действаща безсъзнателно” и “собствената история на живота започва тогава, когато поведението на животното започне да бъде управлявано не от външната среда, а от неговата собствена потребност” (Гегел, 1935).
   Инстинктите условно могат да се разделят на три големи групи:
   I. Инстинкт за самосъхранение. На негова основа се формира ориентировъчния инстинкт и инстинкта за спестяване на силите (кучето се стреми да не изразходва до максимален предел своите сили, а да направи “икономия” на част от тях).
   II. Зоосоциални инстинкти. Благодарение на тях животните се обособяват като членове на групата (стадото, глутницата). Към зоосоциалните инстинкти се причисляват половите инстинкти, родителските инстинкти, инстинктите за териториална принадлежност, йерархическите инстинкти.
   III. Инстинкти, насочени към бъдещето. При тях водещи се явяват инстинкта за свобода и ориентировъчно-изследователския инстинкт.
   Природата на инстинктите е достатъчно сложна и не може да бъде обяснена единствено с горните редове.
   Първоначално инстинктът е разглеждан като естествена природа на биологически важен мотив.
   Тома Аквински твърди, че разсъдъчната дейност на животното не е произволна, а е заложена от природата.
   Според Декарт инстинктът е източник на сили, които се управляват от поведението, при което по волята на Бог това управление се осъществява по такъв начин, че да направи поведението адаптивно. По този начин, първоначално инстинктът е приеман като източник на мотивационни сили.
   Дарвин (1859) е първият изследовател, който предлага определение за инстинкта, основаващо се на обективен анализ на поведението на животното. Той определя инстинктите като сложни рефлекси, формирани от отделни поведенчески елементи, които могат да се унаследят. Това означава, че инстинктите са продукт на естествения отбор, еволюиращ заедно с другите аспекти от живота на индивида. По този начин идеите на Дарвин впоследствие се превръщат в основа за представянето на класическата етология.
   Лоренц посочва през 1937 г., че много типове поведение при животните са сформирани въз основа на комплекси от фиксирани действия, които са характерни за животното от даден вид и имат генетическа детерминираност. През 1950 г. Лоренц потвърждава, че “всеки комплекс от фиксирани действия (инстинкт) е мотивиран от енергия със специфично действие”.
   Според Уекскул (Uexkull, 1934) и Лоренц (Lorenz, 1935) животните често реагират инстинктивно на специфични сложни дразнители. Такива дразнители се наричат “сигнални”.
   Сред проучванията на Лоренц, обогатили значително етологията, са тези които изследват развитието на социалното отношение между животните и преди всичко - явлението импринтинг. Към проучвания в тази област Лоренц се насочва главно въз основа на лични наблюдения, които е провеждал първоначално с врани, а по-късно и с гъски. В своята дейност той се ръководил и от предшестващи изследвания на Хайнрод (Heinroth, 1910). Хайнрод е може би първият учен, използвал термина “импринтинг” (Prägung), макар че още през 1872 - 1875 г. Спалдинг (Spalding) публикува поредица от статии относно поведението на купиране при току-що излюпени пиленца. През 1877 г. Спалдинг умира и трудовете му са забравени. За научния свят са открити отново и публикувани от Халдане (Haldane) едва през 1954 г. Според Торпе (Thorpe, 1979) за основоположник на етологията би трабвало да се приеме именно Спалдинг.
   През 1935 г. Лоренц посочва, че импринтингът, за разлика от обикновеното приучване, се заражда на определен етап от развитието на животното и е необратим. Ученият предполага, че младото животно става импринтирано на движещ се обект, който то вижда в определен период от своето развитие и ще бъде съответстващ образ, който да го насочва към проява на синовно, полово или социално поведение.
   В свои проучвания Хес (Hess, 1958, 1959) поднася данни, че степента на импринтиране частично се определя и от усилията, които младото животно отделя при следване на обекта-родител. Колкото повече усилия влага младото животно, за да следва обекта, толкова по-висока е степента на импринтиране. През 1964 г. Слукин (Sluckin) изнася данни с коренно противополжни резултати от тези на Hess.
   Импринтингът е проучен най-добре при птиците (Spalding, 1873; Heinroth, 1910; Lorenz, 1935, 1937; Hinde, 1962; Bateson, 1966; Slukin, 1972; Hess, 1973). Представлява процес, чрез който в новоизлюпените се формира привързаност към майката или някакъв изкуствен заместител. “Половият птичи импринтинг” влияе при избора на партньор и протича на по-късен етап (Schulz, 1965; Vidal, 1980). По-голямо влияние върху него оказва общуването на младите връстници помежду им и с майката. Последствията от половия импринтинг се проявяват по-късно, с настъпване на половата зрялост.
   Импринтингът е присъщ за много животни, които се раждат зрящи и веднага са в състояние за самостоятелно придвижване (овце, кози, антилопи, морски свинчета и др.).
   В своите проучвания през 1970 г. Картер (Carter) и Мар (Marr) посочват, че стабилното проявяване на импринтинг при бозайниците се дължи не толкова на зрението, колкото на обонятелните стимули, а те се поддават трудно на контрол. Ако слуховите и зрителните дразнители могат да се изключват по време на експериментите, обонятелните се запазват за дълго време. Освен това новородените бозайници се кърмят от майката, така че нейната миризма може да сформира привързаността на малкото към нея. Тези фактори ограничават експериментирането на импринтинга при зрящораждащите се бозайници.
   В своята книга “Поведение на животните” Хинде (Hinde, 1970) посочва, че при кучетата “чувствителният период” е между 21-ия и 70-ия ден след раждането. Това е времето, в което при кученцата се развиват нормалните социални контакти.
   Ние определяме посоченият от Хинде “чувствителен период” като “критически”. Също така ние не приемаме за негово начало 21-ия ден след раждането. За животните, раждащи се в безпомощно състояние, каквито са представителите на Сем. Canidae, в частност и домашното куче, началото на импринтирането започва от момента на проглеждането. При наши опити (1998) с агнета, раждащи се зрящи, ако новороденото се изолира веднага, то се импринтира спрямо гледача, който го е поел и се грижи за него. Храненето в случая се осъществява с майчината коластра, но предоставяна с биберон. При предишни наши изследвания (1978-1997) с немски овчарски кучета, ако от момента на проглеждане на новородените (начало на критическия период), се извърши изолация от майките им за повече от 2 седмици, в тях не се формира нормално социално поведение. Крайният резултат от нашите проучвания се свежда до следните изводи:
   1. Кученцата, отглеждани съвместно с майката и своите връстници, при присъствие на човек, през целия критически период (от проглеждането до 2 месечна възраст) формират стабилно социално поведение, което впоследствие се отразява на тяхната по-добра приспособимост както в средата на себеподобните им, така и в ситуации, изискващи използване на техните вродени инстинкти.
   2. Кученца, които през критическия период са отглеждани в компания на други животни (в нашия опит, съвместно с агнета), се привързват към тях и формират единна социална група.
   3. Кученца, отглеждани в група, но изолирани от присъствието на човека или други животни формират съобщество, присъщо в поведенческо отношение на дивите животни. Такива социални групи сме наблюдавали при бездомни кучета.
   Кучетата бързо приемат хората като социални партньори. Това е причина в малкото кученце да се образува здрава продължителна връзка със стопанина, ако привързаността е възникнала в оптималните срокове, съответстващи на критическия (чувствителния) период. Животните, които са в тесен контакт с хората често се държат така, като че ли стопаните им принадлежат към техния собствен вид. Всеки, който отглежда куче в жилището си лично може да се убеди в това твърдение.
   Много хора се отнасят с кучетата си като към себеподобни - говорят им, обличат ги с различни тоалети, правят им прически и т. н. Тенденцията да се приписва на дадено животно човешки качества е обособила споменатия вече клон в поведението - антропоморфизма. Това е неправилна форма на поведение от страна на човека към домашния му любимец. Когато кучето присъства непосредствено в нашия живот, съумява да усвои всички наши звукови интонации, мимики и жестове. Ние не отричаме положителната роля върху поведението на кучето, ако контактът с него се осъществява плавно, под формата на естествена разговорна реч, а не единствено чрез команди, заповеди и стимули.
   Поведението се управлява от главния мозък. Той контролира дейността на организма, координира работата на отделните органи и системи, осъществява взаимодействието с околната среда.
   За състоянието на организма и външната среда, главният мозък получава информация чрез специализирани нервни клетки, наречени рецептори. Във всички вътрешни органи на животинския организъм има наличие на множество рецептори. Някои от рецепторите представляват сложен комплекс, имащ възможността да приема информация от външната среда (лигавицата на носа, кортиевия орган на ухото и др.). По нервен път рецепторите са свързани с главния мозък. По този нервен път дразненията, получени в рецепторите се предават в главния мозък. Системата, която е съставена от рецептор, проводящ нервен път и нервен център, в който се осъществява анализът и обобщнението на получената информация, се нарича анализатор. Нервните центрове са разположени в гръбначния мозък и на различни нива в главния мозък - в подкоровите структури и в кората на големите полукълба. Крайните пунктове на всички анализатори се намират в кората на големите полукълба.
   

[Николай Атанасов - cynology]

Павлов нарича работата на главния мозък Висша нервна дейност. В нейната основа, както и в дейността на нервната система като цяло, са заложени два основни процеса - на възбуждане и на затормозяване. Процесите на възбуждане и на затормозяване не са хаотични и стихийни. Ако в някоя клетка на кората възникне праг на възбуждане (или на затормозяване), процесът постепенно се разпространява върху съседните нервни клетки в кората. Явлението се нарича ирадиация на нервния процес. Противоположно на ирадиацията явление е генерализацията на нервния процес (обобщение на дразнителите). Пример за проява (и редуване) на двата процеса е, когато в началния стадий на обучението кучетата бъркат командите, ако те се подават бързо една след друга и не се отработват последователно до пълното затвърдяване на всяка една от тях. Нервните центрове, отговарящи за двигателните действия при подаването на сходни команди (“седни”, “легни”, “застани” и др.) се намират в обща зона в кората. Когато се подаде някоя от командите, възбудата на един от центровете се разпростира върху другите. Нагледен пример от личната ни практика е, когато на младо куче е подадена команда “Седни”. Животното я изпълнява безупречно, но веднага след като е седнало ляга по начин, по който е обучавано при подаване на команда “Легни”. Причината за последователност на изпълнение на две или повече команди е, че те са подавани бързо и веднага една след друга, което формира верижност на изпълненията.
   В процеса на правилното и последователно обучение, се обособява явлението специализация на дразнителите. При него само един от няколко близки дразнителя става специфичен, предизвикващ конкретно действие на кучето. Така например, ако се отработва същия комплекс от команди “Седни”, “Легни”, “Застани”, след многократното им повтаряне кучето ги различава правилно и извършва само тези действия, които са необходими за изпълнение на конкретната команда.
   Друго свойство на процесите по възбуждане и затормазяване е индукцията. При нея всеки нервен процес, който протича в дадена нервна клетка, предизвиква след себе си реакция в противоположно направление. Ако нервната клетка е във възбудено състояние, около нея възниква процес на затормозяване.

Тази статия е предмет на авторско право!

[Николай Атанасов - cynology]

ТИПОВЕ НЕРВНА СИСТЕМА

   През V век преди новата ера Хипократ развива теорията, че в организма има четири основни “течности” - кръв, флегма, жълта жлъчка и черна жлъчка.
   Изхождайки от учението на Хипократ, Гален разработва индивидуална типология на темпераментите. Той предлага четири основни типа:
   - сангвиник (от лат. sanguis - кръв);
   - флегматик (от гр. phlegma - флегма);
   - холерик (от гр. chole - жлъчка);
   - меланхолик (от гр. melas chole - черна жлъчка).
   За пръв път в края на 1925 г. Павлов поставя въпроса за типовете нервна система. В основата на класификацията му е заложен принципа за уравновесеността, а определенията, които използва са заимствани от древните учени.
   Павлов посочва три основни типа:
   1. Възбудим (холерик), характеризиращ се с преобладаване на възбуждането;
   2. Тормозен (меланхолик), характеризиращ се с преобладаване на затормозяването;
   3. Централен уравновесен, съществуващ в две форми:
   а) жив, подвижен (сангвиник);
   б) солиден, спокоен (флегматик).
   За всеки от посочените типове нервна система, съответства определено поведение. Изходна точка за разпределяне (определяне) на типовете служат експерименталните показатели. Принципът за уравновесеността е взет за основа, тъй като по времето на Павлов въпросът за силата на нервните процеси при сангвиника все още не е изяснен. По-късно този въпрос намира отговор в проучванията на Петров (1928, 1929), Строганов (1928), Нарбутович (1928, 1938), които доказват, че кучетата сангвиници са способни да развият силно възбуждане и затормозяване в зависимост от предявяваните към тях изисквания. Следователно, те притежават силна нервна система. Нарбутович (1929) доказва, че кучетата флегматици също притежават уравновесена силна нервна система.
   През 1931 г. в своя доклад “Експериментални неврози” Павлов представя нов вариант на класификация, отчитайки силните нервни процеси. При този вариант се посочва, че животните с възбудим тип притежават силни процеси на възбуждане, но слаби процеси на затормозяване. Животните от слабия тип се характеризират със слабо проявяване както на възбудните, така и на затормозяващите процеси.
   През 1934 г. и 1935 г. Асратян (1903-1981) установява, че сангвиниците се характеризират с по-бърз преход от възбуждане към затормозяване и от затормозяване към възбуждане за разлика от флегматиците. Тези резултати стават предпоставка да се формулира принципа за подвижност на нервните процеси.
   През 1935 г. в статията си “Общи типове висша нервна дейност при животните и човека” Павлов представя последния вариант на своята класификация. В нейната основа са заложени три основни типа на нервните процеси: сила, уравновесеност и подвижност.
   Под сила се разбира способността на нервните клетки да реагират по адекватен начин (чрез възбуждане или затормозяване) на извънредно големи по сила дразнения от външната среда.
   Под уравновесеност се разбира степента на балансиране между възбуждането и затормозяването.
   Под подвижност се разбира способността към бърза смяна на единия процес от другия според изискванията на външната среда.
   Според Павлов индивидуалните съчетания на тези свойства определят “типа нервна система” или “типа на висша нервна дейност” [Според учения двете понятия са еднозначни, бел. на авт.]
   В зависимост от изразеността на всяко свойство, животните се разделят на четири категории:
   - силни;
   - слаба вариация на силните;
   - силна вариация на слабите;
   - слаби.
   Обособени са две крайни и две междинни степени на изразеност на всяко свойство. При оценка на типа въз основа на резултатите, получени по време на изпитания на животните, те се разделят на “уравновесени” и “неуравновесени”. Силните уравновесени се подразделят на “подвижни” и “инертни”.
   Силен уравновесен подвижен тип - по думите на Павлов “най-съвършенния от всички типове” - характеризира се със силни и подвижни процеси на възбуждане и затормозяване, вследствие на което кучето притежава най-голяма приспособимост към промените на околната среда.
   Силен уравновесен инертен тип - характеризира се с достатъчно силни възбудни и затормозяващи процеси, но както едните, така и другите не са достатъчно подвижни. Това прави кучето недостатъчно ефективно в случаи, когато е в ситуация, изискваща бърза смяна на нервните процеси.
   Силен неуравновесен (възбудим, или още - неудържим) тип - характеризира се със силни процеси на възбуждане и изоставащи от тях процеси на затормозяване. Кучетата от този тип са податливи на нервен срив, когато от тях се изисква проява на затормозяване.
   Слаб тип нервна система - характеризира се със слабо проявяване както на възбудните, така и на затормозяващите процеси.
   По време на проучванията си Павлов не успява да отговори на въпроса съществуват ли кучета, при които затормозяващият процес да доминира (да е по-силен) над възбудния.
   Павлов отбелязва, че понятието “слаб тип” трябва да се приема като сборно: в него съществуват вариации, основаващи се на същите свойства, чрез които силният тип се подразделя на уравновесен и неуравновесен, на подвижен и инертен.
   Слабият тип е най-малко приспособим към живота, най-лесно се “пречупва”, когато кучето се изправи пред трудни задачи или ситуации, не може да бъде подобрен чрез обучение или трениране и може да съществува единствено в изключително благоприятни (според Павлов в “оранжерийни”) условия.
   Кучетата с висока подвижност на нервните процеси са общителни и темпераментни. Кучетата, при които преобладава процеса на възбуждане са агресивни. Кучетата със слаба нервна система са страхливи.
   При наши наблюдения (1990-1998) върху немски овчарски кучета сме констатирали, че тези, които са със силен неуравновесен тип не винаги са агресивни и неудържими. Не малко от тях са темпераментни, но имат спокойно поведение. Твърдението ни се подкрепя и от други, по-ранни проучвания. Още през 1952 г. Трошихин пише, че моторната подвижност не винаги е отражение на нервните процеси.
    В нашите проучвания с немски овчарски кучета (1990-1998) сме установили:
   1. Кучета със силен, уравновесен и подвижен тип нервна дейност имат по-голяма стабилност на обменните реакции и по-бързо се приспособяват към различни условия на околната среда. Те имат силно изразени компенсаторни и възстановителни способности.
   2. Кучетата със силен, неуравновесен тип нервна дейност се характеризират със значителни колебания в обменните процеси при покой и рязко изменение при изпадане в невротично състояние.
   3. Кучетата със слаб тип нервна дейност, при въздействие на външни фактори, се характеризират с бавно и трудно приспособяване към новите условия, значителни изменения в обмяната на веществата, развитие на невротично състояние.

[Николай Атанасов - cynology]

   Приспособяването към променящите се условия на средата и обучението на кучето е възможно благодарение на комплекс от рефлекси. Рефлексът (от лат. reflexus - отражение) е реакция на животинския организъм, с която той отговаря на дразнителите, които го атакуват.
   Павлов определя два вида рефлекси - безусловни и условни. Както безусловните, така и условните рефлекси са два типа - прости и сложни.
   Към простите безусловни рефлекси се отнасят дразнители от най-елементарен характер - например присвиване на очите при ярка светлина.
   Сложните безусловни рефлекси ангажират целия организъм. Най-ярко в поведението на кучето се изразяват следните сложни безусловни рефлекси: хранителен, ориентировъчен, отбранителен, полов. Всички лежат в основата на инстинктите  и са необходими за просъществуването на кучето.
   Условни рефлекси са тези, които не са вродени и се обуславят от различни фактори, които възникват в процеса на живот, обучение или поставяне в определени условия. Условните рефлекси не се предават по наследство. За всяко поколение, за всеки индивид те се създават (формират) отново. За да се образува условен рефлекс е необходимо няколко пъти в съчетание да се повторят условни и безусловни дразнители.
   Времето, през което придобитите форми на поведение престават да се проявяват, се нарича угасване на условния рефлекс. Ако след угасването се предложи стимул на кучето, условният рефлекс се възстановява за по-кратко време от това, което е необходимо за неговото първоначално образуване. Процесът на угасване не унищожава първоначалното приучване. Понякога се наблюдава угасване на условен рефлекс като резултат на нервна (оттам и физическа) умора. След почивка угасналата реакция възвръща своята сила. Процесът се нарича спонтанно възстановяване.
   Многократното приемане на стимули по време на работа може да доведе до понижаване на реактивността. Явлението се нарича хабитуация (привикване).
   Когато в кучето се е изработила определена реакция към даден стимул, тя може да възникне и при други подобни стимули. Такова явление се нарича генерализация на стимула. То се обяснява с разпространението на възбудни вълни, преминаващи по кората на големите полукълба на мозъка. От гледна точка на съвременните теории за невронния строеж на главния мозък (Thompson, 1965) гореизложеното обяснение за генерализацията на стимула не се приема. Съвременното обяснение на генерализацията е следното: Стимулът за изработване на условен рефлекс се състои от съвкупност от отделни елементи. Например звукът, с който се подава определена команда има тоналност с определена честота, характеризираща се с конкретна интензивност и продължителност. Тези параметри на стимула могат да придобият значение на условни параметри по време на изработване на условния рефлекс.
   Рефлексите трудно могат да бъдат рязко разграничени от сложните форми на поведение. Основателят на съвременната неврофизиология Sherrington (1906) пръв разглежда въпроса как действат рефлексите и как Централната нервна система ги обединява в адаптивно поведение, комбинирайки информацията, получена от различни източници. Често рефлексите се приемат като една от най-простите единици на поведение.
   Всеки дресьор трябва да е запознат със свойствата на условните рефлекси. Те са определящи за всяко едно приучване на кучето към изпълнение на конкретно изискване.

Тази статия е предмет на авторско право!

[Николай Атанасов - cynology]

ГЕНЕТИКА НА ПОВЕДЕНИЕТО

   През 1869 г. излиза от печат книгата на Francis Galton (1822-1911) “Наследствена гениалност: изследване на нейните закони и значение”. Ученият предполага, че хората, които се открояват с умствени способности се откриват по-често сред родственици на същите такива хора, отколкото сред населението въобще. Той разработва методика за оценка остротата на обонянието, зрението и осезанието, време за реакция на паметта и нейния обем. Galton въвежда в статистиката редица понятия между които и широко използваното - “корелация”. През 1883 г. той предлага методика за изследване на близнаците за изясняване относителното влияние на генотипа и средата. След публикациите на Galton започва бързо развитие на проучванията относно генетическата основа на поведенческите признаци.
   По-голямата част от изследванията на Galton се основава на представата, че фенотипното сходство между родствениците се определя от общите им генотипи. През 1918 г. Fisher публикува статия, в която изразява възможността да се предсказват корелациите между родствениците въз основа на теорията на Мендел.
   При проучванията си от гледна точка на бихейвиоризма Watson (1930) убеждава много психолози, че развитието на поведението не се определя от генетични фактори. Твърдото отстояване на подобна позиция става причина теорията за разделяне на наследственост от околна среда да е господстваща до шестдесетте години на ХХ век. Въпреки наложилото се твърдение, няколко години след Watson в научните среди (Humphrey и Worner, 1934) се появяват публикации, в които се посочва, че отбранителното поведение при кучетата е наследствено обособен признак. Страхът от силни тактилни дразнители и страхът от силни и резки шумови дразнители са самостоятелно изразени наследствени признаци, но до голяма степен са зависими и от условията при които протича животът на кучето. Различните породи кучета реагират по различен начин на дразнители, причиняващи болка (Whithney, 1947). Освен горното твърдение Whithney посочва резултатите, които е получил при кръстосване на гончета, преследващи дивеча лаейки с гончета, които не лаят по време на преследване. Кръстоските, получени в първо поколение преследвали дивеча лаейки. Във второ поколение при гончетата настъпвало разпадане на лаещи и на нелаещи по време на преследване. Независимо, че способността да се лае по време на преследване на дивеча се унаследява доминантно, характерното за гончетата чисто, ниско и мелодично лаене не се унаследява от получените кръстоски. През 1930 Marchlewsky посочва че търсенето на дивеч с вдигната глава (т. н. “висок нос”) се унаследява доминантно. През 1932 и 1947 Whitney представя данни, че този маниер на работа при кучетата се унаследява като непълно доминантен. Според Marchlewsky немските птичари (курцхаар, драдхаар, лангхаар) преследват дивеча лаейки, подобно на гончетата. Този лай се явява рецесивен по отношение на мълчаливото преследване на дивеча, характерно за английските пойнтери. Силно изразената при пойнтерите “стойка”, която заемат пред дивеча, частично доминира пред не така добре изразената “стойка” при немските птичари. Според Whitney инстинктът за лов на птици от страна на птичарите доминира над отсъствието му при гончетата и при кучетата от други породи. При проучвания на Whitney с кучета, обичащи да се къпят и да плуват (нюфаундленди и спаниели) е установено, че този стремеж към водата доминира при кръстосване на кучета от посочените породи с такива, които нямат изразена склонност към вода.
   Като наука, генетиката на поведението се обособява от началото на 1960 г., когато Fuller и Thompson публикуват “Генетика на поведението”. В нея са представени както историята на изследванията на поведението и умствените способности на човека, така и данните, които свидетелстват за влиянието на гените върху поведението.
   При изучаване наследствеността на поведението се използват класическите методи на генетиката. Съешават се кучета с различно поведение и се проучват техните потомци от първо (F1) и второ (F2) поколение, а така също и потомците, получени при възвратно кръстосване (беккрос). Проблемът, който възниква е в избора на животни за генетически анализ. Предложеният от Грегор Мендел (1822-1884) хибридологичен анализ, чрез който се установяват закономерностите за унаследяване на признаците, се свежда до няколко основни положения:
   - кръстосване на чисти родителски форми;
   - избраните за кръстосване форми се различават по добре изразена алтернативна проява на всеки признак;
   - кръстоските се различават по двойки контрастни (алеломорфни) признаци;
   - извършвано е проучване на междусортови, а не на междувидови хибриди, поради което картината за унаследяване на признаците е по-опростена;
   - проследявано е унаследяването на качествени признаци, които са по-просто детерминирани и фенотипната им проява почти не зависи от условията на средата;
   - проследявано е разпадането на признаците независимо един от друг.
   Нашето мнение е, че генетиката на поведението на кучетата (въобще, на висшите животни) не може да бъде изучена чрез прилагане хибридологичния анализ на Мендел. Ние препоръчваме при изследвания по отношение генетиката на поведението да се прибягва до използването на индивиди от инбредни линии или на такива, които са отбрани въз основа на различия в произволно избран поведенчески признак (агресивно куче - страхливо куче, куче холерик - куче флегматик и т. н.).
   От момента на образуване на зиготата започва да се реализира получената от родителите генетична информация. Зародишът попада под влияние и на външната среда, която първоначално се предава от организма на майката, а впоследствие започва да действа директно. Последващото изявяване на свойствата на генотипа протича под влияние на константното въздействие на средата. Това дава основание да се направи извода, че “поведението на организма на всеки етап от онтогенезата е фенотип от вродени и придобити компоненти” (Тосев, 1982).
   Много от поведенческите признаци се контролират едновременно както от голям брой гени, така и от много фактори на околната среда.
   Различните породи кучета се характеризират с различни поведенчески признаци. През 1965 г. Scott и Fuller публикуват някои от резултатите на многобройните си изследвания. Учените сравняват поведението на кокер спаниели, басенджи и на техни приплоди, получени в резултат на различни форми на реципрочно и възвратно кръстосване между двете изходни породи. Кученцата от породата басенджи са “по-диви” спрямо своите връстници от породата кокер спаниел. Поведението на кученцата от първото кучило (F1) e подобно на поведението на техните родители. Определя се от единичен доминантен ген, контролиращ “дивостта”. Способността към послушание при кокер спаниелите се контролира от единичен рецесивен ген. При женските басенджи разгонването е веднъж в годината, през пролетта. При кокер спаниелите, както и при по-голямата част от европейските породи, разгонването не женските е през шест месеца, независимо от сезонността. [Сезонноста на разгонване двукратно в годината през шест месеца е оспорвана от много учени. Доказано е, че при някои породи (наши проучвания с немски овчарски кучета) тя е през около 4 до 5 месеца. бел. на авт.]. Естралният цикъл при женските басенджи се контролира от единичен рецесивен ген. Изводите, които правят двамата учени са, че изследваните от тях признаци при кучетата се контролират от един или два гена.
   Фактът, че такива сложни признаци на поведение се контролират от толкова малко на брой гени изглежда странен и като че ли в противоречие на изказаното от нас по-горе мнение. В случая трябва да се отчете, че двете породи кучета са отглеждани продължително в изолирано състояние, и са подлагани на интензивен изкуствен отбор. По всяка вероятност по този начин се сформира генотип, който е хомозиготен по отдели признаци, така че вътре в породата разпадането е незначително.
   Трудно може да се прецени за всеки отделен случай до каква степен поведението на организма е генетически детерменирано и доколко то е резултат от действието на средата. Едно и също въздействие в един и същ период от развитие на организма може да предизвика разнопосочни ефекти при организми с различен генотип. В “Очерки по генетике поведения” Трут (1978) пише за експеримент, при който се прилага процедурата “хендлинг” (метод на изследване, при който зайци или мишки се отделят от майката за определен период от време; от англ. handling - манипулиране). При прилагане на хендлинг на мишки в млада възраст при линия, характеризираща се с голяма агресивност, агресивността се понижава. При линия със слабо изразена агресивност, агресивността се повишава. Генотипът има значение за биохимичните, морфологичните и поведенческите промени в резултат от ранното въздействие на средата. В същото време ранният опит влияе не само върху морфологичното и физиологичното развитие на различните системи на организма в по-късния онтогенетичен период, но и за по-пълно реализиране на генетичната информация. Лопатина (1975) посочва, че нервната система регулира процесите на развитие на хромозомно ниво. Тя е водеща в регулирането на наследствената информация. Същевременно по принципа на обратната връзка има нервнохормонален контрол над функциите на генетичния апарат.
   Индивидуалният опит, който кучето придобива през ранното си онтогенетично развитие под формата на повишена ориентировъчно-изследователска и условно-рефлекторна активност и хормонална промяна, влияе съществено върху регулирането на наследствено обусловените и присъщи за него адаптивни поведенчески реакции.
   Наследсвените фактори играят голяма роля при формиране на отбранителното поведение при кучетата. В процеса на унаследяване потомците не приемат отбранителното поведение като цяло, а само определени норми на реакция на организма. Условията на средата влияят само в рамките на генотипните норми на реакция. Проявата на отбранителната реакция при кучето е в пряка зависимост от възбудимостта на нервната система. Колкото по-възбудима е Централната нервна система в даден момент, толкова по-силно е изразена отбранителната реакция.
   Проучването на генетиката на поведението на кучетата е от голямо значение, тъй като способността към заучаване, запомняне и възпроизвеждане на желани от човека команди и действия в много случаи е наследствено обусловена.

Тази статия е предмет на авторско право!

[Николай Атанасов - cynology]

ЕМОЦИЯ И МОТИВАЦИЯ

   1. Емоция.
   Понятието емоция (от лат. emoveo - възбуждам) изразява видове чувства (радост, скръб, любов, омраза и др.). Това са субективни усещания, имащи своята външна проява чрез мимики, жестикулации, различни вегетативни реакции и др.
   При кучето също има изразени външни емоционални състояния под формата на двигателни, вегетативни и други действия. Относно вътрешните субективни преживявания, за тяхното наличие може да се предполага по характера на поведението.
   Дарвин обозначава емоциите при животните с термини, характерни за човека. Той пише (Darwin, 1872), че провинило се куче, със своите мимики и поведение показва, че се “срамува” от постъпката си. През 1882 г. Romanes посочва, че папагалът, който е казал своите думи изпитва “гордост”. През 1894 г. Morgan остро критикува този класически антропоморфизъм, отдалечаващ се грубо от научния подход към природата на животните.
   До 1975 г. господства бихейвиористката концепция, според която субективните психически преживявания на животните не могат да бъдат предмет на научни изследвания. През 1976 г. Griffin посочва, че изучаването на комуникациите при животните трябва да ни достави доказателства за това, че “те притежават психически преживявания и съзнателно общуват помежду си”.
   Павлов разглежда емоциите от гледище на физиологията и създава концепцията за динамичния стереотип Чрез нея се дава обяснение на механизмите на редица стереотипни форми на работа на главния мозък, като навици и привикване. Също така се отговаря и на въпроса защо разрушаването на даден стереотип може да предизвика емоционално състояние, нарушаващо нормалната динамика на Висшата нервна дейност.
   През 1968 г. Анохин (1898-1973) представя своята биологична теория, според която механизмът на емоцията се основава на съвпадането и несъвпадането на обратната аферентация (сигналите от периферията) с акцептора на действие. При съвпадане възниква задоволяване, а при несъвпадане - незадоволяване.
   През 1975 г. Симонов представя своята теория (наречена “информационна”), според която появата на емоции зависи от количеството на информацията за задоволяване на определени нужди. При недостатъчно количество информация, постъпваща в организма, възникват отрицателни емоции, при излишък на информация - положителни.
   През 1980 г. излиза от печат научния труд на Коробков “Нормальная физиология”. В него авторът представя таламическата теория на Кенон и Борд. Под влияние на импулси от таламуса отрицателните емоции (страх, гняв и др.) се съпровождат с повишено ниво на адреналин и възбудимост на симпатиковата нервна система, играещи роля в подготовката на организма към активност. Положителните емоции са свързани с парасимпатикови реакции, а отрицателните - със симпатикови и включват до голяма степен симпатико-адреналиновата и в по-малка ваго-инсулиновата система. Хипоталамусът играе важна роля при възникване на емоционалното състояние ярост. При разрушаване на вентромедиалното ядро на хипоталамуса се променя поведението на кучето. То става по-злобно.
   2. Мотивация.
   В науката под мотив (от фр. motif - подбуда, подтик) се разбира поводът за извършване на дадена постъпка. Психолозите говорят за мотивация на поведението, в което включват голям кръг от психологически проблеми.
   Измененията на мотивацията са специфични и предизвикват кучето да реагира по определен начин. Така в него се формира поведение, преследващо постигането на конкретна цел. (Куче, което е държано дълго време гладно се движи непрекъснато и неспокойно, реагира на вида и миризмата на храната, на съда, в който храната му се предоставя и на всякакви други сигнали, които свързва с храненето. В такава ситуация то не може да бъде разсеяно с нищо друго до момента, в който храната му се предостави).
   Всеки дразнител може да предизвика неспецифична реакция на активация. Кучето става по-реактивно към широк кръг стимули. Тази промяна се нарича “обща подбуда”. Лишеното от храна куче има силно хранително подбуждане. До каква степен това подбуждане е “силно” трудно може да се каже. Няма мерна единица, с която нивото на подбуда може да бъде установено. Когато констатацията е, че кучето реагира активно на хранителния дразнител, може да се говори за “нисък хранителен праг”. Във всички случаи при определяне нивото на емоция и мотивация подходът е чисто субективен.
   Физиологичната основа на мотивацията се определя предимно от хипоталамуса. Разположен е в основата на главния мозък, непосредствено под таламуса. Представлява малка пръстеноподобна област, формирана от четири основни части - преоптична, преден хипоталамус, средна област, заден хипоталамус. Хипоталамусът получава импулси от мозъчната кора, таламуса, гръбначния мозък и други части на Централната нервна система. В хипоталамуса се синтезират 7 стимулиращи хормона (наречени “релизинг хормони” от англ. releasing - освобождаване) и 3 потискащи хормона (инхибитори). За функциите на хипоталамуса имат значение връзките му с хипофизата. Тя е жлезата, която до най-голяма степен оказва влияние върху мотивацията. Хормоните, които се отделят от нея регулират дейността на всички останали жлези с вътрешна секреция. В случая интерес представляват гонадотропните хормони - фоликулостимулиращ и лутеинизиращ. Третият хормон, имащ отношение към поведението, е пролактинът, наречен още лактогенен хормон или лутеотропен хормон. Хормоните, при своята циркулация чрез кръвта, се разглеждат като първичните мотивиращи фактори - те непосредствено влияят на съответните мозъчни центрове, засилвайки тяхната възбуда. Хормоните принуждават кучето да извършва определени действия дори и в ситуации, които се явяват крайно неблагоприятни за него.
   Според Воронин (1979) “съвкупността от всички механизми, обуславящи безусловните и условните рефлекси, а също и техният емоционален еквивалент съставят физиологичния механизъм на понятието мотивация на поведението”. Това е активно състояние на Висшата нервна дейност в резултат на вътрешни и външни дразнители, поддържаща се от саморегулиращи механизми. Под влияние на активното състояние на Висшата нервна дейност при въздействие на вътрешни и външни дразнители главният мозък реагира в резултат на готови системи на вродени и придобити рефлекси.
   При наши експерименти (1998 - 2001) с бездомни кучета, търсещи храна, по отношение на емоционалното състояние, се наблюдават три етапа:
   а) търсене на целта;
   б) поведение, насочено към вече откритата цел;
   в) почивка, след като целта е постигната.
   Гладното бездомно куче трябва самò да търси храната си. През това време то извършва множество поведенчески действия. Те са разнообразни, обусловени са от миналия опит и постоянно се надграждат. По време на експеримента ние също не сме в състояние да наблюдаваме действителната цел, тъй като местоположението на храната е неизвестно и за нас. В началото на всяко търсене кучето демонстрира сходни поведенчески реакции, но при всеки отделен случай дразнителите са с различна сила и от различно естество, поради което получените резултати не подлежат на еднаква интерпретация.
   Когато целта (храната) вече е достигната, разнообразните поведенчески реакции от първия етап се заменят с поредица от действия, идентични при всички кучета и при всяко успешно откриване на храна. Това са захапване, разкъсване на хапки, дъвкане, поглъщане и т. н.
   След като целта е достигната (кучето е открило храна и е задоволило свои жизнени потребности), настъпва момент на покой. Кучето не проявява повече търсещо поведение.
   В някои случаи след откриване на целта е възможно реактивността към търсене постепенно да се възстанови, третият етап - “почивка”, да се прескочи и отново да се пристъпи към етапа - “търсене на цел”. Тази “скъсена” според нашите разбирания спрямо горния експеримент верига, сме наблюдавали при кучетата, работещи по следа. При подаване на съответната команда кучето тръгва по мирисната следа и започва да търси целта (първи етап). Всички участващи в експеримента кучета демонстрират почти еднакво търсещо поведение. При откриване на целта (втори етап) някои от кучетата лягат до нея, други я облайват и т. н. Това са заучени прийоми. По този начин всички кучета могат да демонстрират еднакво поведение. Не е такава ситуацията, когато се работи по следа, оставена от фигурант (“престъпник”). Всяко куче, откривайки “престъпника”, демонстрира индивидуални форми на поведение, формирани въз основа на личиния му темперамент, агресивност, безстрашие, борбеност, степен на обученост и т. н. След като целта е открита и нервното напрежение е “разтоварено” (чрез лаене, борба и надмощие над фигуранта и т. н.) настъпва почивка (трети етап). Ако обаче, следата е обособена от миризмата на няколко предмета или няколко фигуранта, след откриване на първия (втори етап - откриване на целта), в кучето настъпва известно спадане на реактивността до толкова, до колкото част от целта е постигната, но стремежът към търсене се запазва, защото са налице дразнители, подтикващи кучето към следващата цел (следващ предмет или фигурант).  По този начин се прескача почивката (трети етап) и отново се наблюдава връщане към търсене на цел (първи етап).

Тази статия е предмет на авторско право!

[Николай Атанасов - cynology]

СЕКСУАЛНО И ПОСТНАТАЛНО ПОВЕДЕНИЕ

   1. Рефлекторна дейност на половото поведение.
   Размножаване при кучетата е възможно само след появяване на половите рефлекси. Под тяхно влияние протича контактът между мъжкото и женското животно, съвкуплението, еякулацията, придвижването на спермата в половия апарат и оплождането. Половите рефлекси се делят на две групи -безусловни (вродени) и условни (придобити).
   Безусловните полови рефлекси се проявяват в зависимост от състоянието на половата система, нервно-хормоналната регулация и от условията на отглеждане. Безусловните рефлекси започват да се проявяват едновременно с половото съзряване на мъжкото куче, главно под влияние на андрогените. Върху появяването на половите рефлекси оказват влияние и редица външни дразнители, които се приемат чрез зрение, слух и обоняние. Най-съществена роля за проявяване на половите рефлекси при мъжкия разплодник има обонянието. Безусловните полови рефлекси образуват верига на размножителния процес, която е изградена от:
   а) Рефлекс на приближаване (Кучето доближава женската и я преследва под влияние на специфичната миризма на естралния секрет); В повечето случай рефлексът на приближаване се съпровожда и с “флирт” или полова игра между двете животни. Взаимно се подканят за игра, гонят се, отбягват едно от друго, бягащото позволява да бъде настигнато, след което то започва да преследва другото. Кучетата се захапват нежно, взаимо обдушват (поемат миризмата) половите си органи.
   б) Рефлекс на ерекция (Притокът на артериална кръв към пениса се увеличава и изпълва пещеристите тела. Пенисът постепенно се уголемява и втвърдява, а просветът на пикочно-половия канал се разширява. Рефлексът на ерекция се регулира от център, разположен в кръстеца, но под влияние на Централната нервна система. При директно дразнене върху главата на пениса на кучето също може да се прояви рефлекса на ерекция); Кучето започва да се стреми към качване върху женската.
   в) Рефлекс на обхващане (Кучето се качва върху женската и с предните крайници я обхваща в областта на поясницата);
   г) Рефлекс на съвкупление (Кучето вкарва пениса във влагалището на женската. Чрез разположените в пениса рецептори се възприемат различни видове дразнения - механични, температурни, за налягане. Под тяхно влияние разплодникът започва да извършва тласъчни движения);
   д) Рефлекс на еякулацията (Чрез него се завършва веригата на размножителния процес. Изразява се в отделянето на сперматозоиди и на секрет от простатната жлеза. Общото количество на сперматозоидите и секрета от допълнителната полова жлеза, се нарича еякулат. Рефлексът на еякулация се придружава със своеобразна обща възбуда, която се нарича оргазъм. Оргазмът се контролира от център в лумбалната област на гръбначния мозък, но висшето му регулационно ниво е в кората на главния мозък).
   Условните полови рефлекси се разделят на две групи - положителни и отрицателни. Положителните условни полови рефлекси се образуват в резултат на многократното въздействие на определени нови условия при протичане на безусловните полови рефлекси. След неколкократни съчетания тези условия започват да въздействат като самостоятелен дразнител за проявяване на безусловните полови рефлекси. Отрицателните (задръжни) условни полови рефлекси се изграждат чрез създаване на условия, които могат да задържат или да потиснат протичането на половия рефлекс при мъжкото куче. Причините, които могат да предизвикат отрицателни полови рефлекси са няколко:
   а) Отрицателна индукция (Характерно за този вид задържане е, че проявяването на изградените условни полови рефлекси се потиска под влияние на страничен, чужд за кучето дразнител. Наблюдава се, когато кучето трябва да осъществи полов акт в обстановка, която му е непозната или в присъствието на странични хора);
   б) Надпределно задържане (Проявява се под действието на силен условен дразнител. Надпределното задържане е изразено предимно при кучета със силен, но неуравновесен тип нервна система);
   в) Загасващо задържане (Създава се, когато продължително време условният полов рефлекс не се подкрепя от безусловен полов рефлекс. Една от причините, поради която може да настъпи загасващо задържане е, когато разплодникът се държи постоянно с женската);
   г) Диференцирано задържане (Изразява се в потискане на изграден положителен рефлекс от друг положителен рефлекс);
   д) Закъсняващо задържане (Формира се, когато се увеличи времето между условните и безусловните дразнители. Ако условният дразнител действа предварително, възбудният процес се задържа и половият рефлекс угасва. Закъсняващо задържане може да настъпи, когато разгонената женска се доведе при разплодника, но той не се пуска веднага да я заскочи. Когато кучето е изградило закъсняващо задържане, е необходимо за известен период от време да не се използва за разплод).
   При кучката по време на еструса, при осъществяване на контакт с разплодника се проявяват специфични за нея полови рефлекси. Те възникват с половото узряване на женската и с появата на първия полов цикъл и първата овулация. Процесът е свързан с цялостното развитие на организма и със засилване функциите на хипоталамуса и хипофизата. Увеличава се активността на яйчниците. Обособяват се вторичните полови белези. Настъпват промени в поведението, които са особено характерни по време на еструс. Голямо влияние върху половото узряване оказват редица екзогенни и ендогенни фактори (наследственост, ниво на половите хормони, хранене, температура на околната среда). Половите рефлекси, които имат сравнително ясна диференциация, са следните:
   а) Рефлекс на половото влечение (Проявява се по време на еструса и се изразява в стремежа на кучката към разплодника);
   б) Рефлекс на неподвижност (Кучката, която е в еструс, допуска мъжкаря да я заскочи и обхване с предните крайници);
   в) Рефлекс на съвкуплението (Изразява се в силно извиване на гръбначния стълб, повдигане на опашката, интензивни контракции на вулвата);
   г) Рефлекс на ерекцията (Аналогичен на този при мъжкаря. Изразява се в силно набъбване на клитора. Нервните дразнения предизвикани от пениса в началния етап на съвкуплителния процес водят до набъбване на отделните части на матката - шийка, тяло, рога);
   д) Рефлекс на еякулацията (Изразява се в отделянето на секрет от вестибуларните жлези, оргазъм (обща нервна възбуда), силно ритмично съкръщаване на мускулатурата на шийката и рогата на матката. В резултат на тези процеси от цервикалния канал към влагалището се изтласква секрет, мускулните движения моментално променят посоката си и подпомагат спермата да бъде засмукана и придвижена към тялото и рогата на матката).
   2. Периодизация в постнаталното развитие на кучето.
   Познаването на онтогенетичното развитие е от голямо практическо значение за мотивация на действията в процеса на обучение на кучето.
    Първият период обхваща времето от раждането до двадесет и първия ден. Това е периодът на безусловнорефлекторната адаптация. Новороденото е със затворени очи и ушни проходи. Движенията са пълзящи и некоординирани. Кученцето не е способно за самостоятелен живот. Приблизително на всеки три часа поема майчино мляко (коластра). Отделителната му система не е в състояние да функционира, ако майката не го ближе с език по коремчето и аналния отвор.
   Главният мозък на новороденото кученце представлява около 12% от масата на главния мозък на възрастно куче от същата порода. През различните периоди увеличаването на главния мозък не е равномерно. В момента на раждане най-добре са развити тези части на Централната нервна система, които осигуряват регулацията на поведенческите и вегетативните (автономните) функции, необходими за самостоятелно съществуване извън организма на майката. При новородените кученца отсъства характерния за възрастните ритъм на редуване между бодърстване и сън съобразно деня и нощта. Полифазният ритъм на двигателна активност се запазва почти до края на периода и едва около двадесетия ден може да се констатира слаба диференциация между нощ и ден и съответно - покой и активност.
   Непосредствено след раждането, от сетивата най-добре функционират обонянието, вкусът, кожно-температурният анализатор и все още несъвършенният вестибуларен апарат. Всички вродени рефлекси като движение на крайниците и тялото, сукането, прозяването - образуват сложна реакция, която се нарича опистотонус. Тя се демонстрира експериментално по следния начин: Ако се поднесе към новороденото специфична остра миризма на йод, спирт или амоняк, то бавно повдига глава, протяга шия, изпъва телцето си, предните крайници се насочват напред, а задните - назад. Тази безусловна реакция е съставна част от бозаенето, при което се привежда в действие комплекс от вродени рефлекси.
   На четвъртия ден  след раждането кученцето вече е в състояние да открие майка си, ако тя е на по-голямо разстояние, а не непосредствено до него.
   На петия ден се образува условна двигателно-левкоцитна реакция: Около петнадесет минути преди поредното кърмене, което се осъществява приблизително на всеки три часа, кученцето започва да се движи и да издава звуци, а нивото на левкоцитите в кръвта се повишава.
   Около петнадесетия ден след раждането се проявяват ориентировъчните реакции към звук и светлина. С проглеждането и отварянето на слуховите канали се увеличава възможността за още по-пълно възприемане на околния свят на базата на образуването на множество условнорефлекторни връзки. Все още водещ анализатор остава обонянието.
   Около двадесетия ден кученцето вече е в състояние да стои на краката си. Пълзенето преминава в ходене, а по-късно и в бягане. То се отделя на по-голямо разстояние от майка си и постоянно изучава заобикалящата го среда. Започва формирането на отбранителните условни рефлекси. Поради несъвършенство на дългосрочната памет през този период е почти невъзможно да се прилага обучение. Командите трябва да се повтарят многократно и да се подкрепят единствено с хранително поощрение. Забраната и наказанието са абсолютно неефективни.
   Вторият период обхваща времето от двадесет и първия ден до тридесет и петия ден след раждането. Това е периодът на условнорефлекторната адаптация. Показателите на слуха са почти еднакви с тези на възрастното куче. Условните рефлекси вече могат да се образуват не само чрез хранително поощрение, но и чрез прилагане на методи, ангажиращи отбранителното поведение.
   Третият период обхваща времето от тридесет и петия ден до три месечна възраст. Нарича се период на екзалтацията. Той е най-същественият за обучението на кученцето. Подвижноста се увеличава, оформя се дневният ритъм на двигателна активност. Условните рефлекси се образуват много бързо, особено ако са подкрепени с хранително поощрение.
   Около четиридесетия ден започва да се проявява по-сложна форма на ориентировъчни реакции, базиращи се не само на контактни, но и на дистантни анализатори. Когато отглеждането и възпитанието на кученцето се извършва в разнообразна среда, богата на предмети и дразнители, се подобряват сензорните възможности, повишават се умствените способности.
   Четвъртият период обхваща времето от третия до седмия месец. Това е периодът на формиране на типологическите особености на нервната система. Започват да се обособяват индивидуалните различия. Възникват отбранителните реакции. Кученцето с внимание и съсредоточеност проучва всички нови дразнители. Появяват се първите признаци както на безпокойство, така и на агресивност. Започва формирането на хищническия инстинкт. При умел подход може да се постигне доминантност на отбранителните реакции в активна форма, което е предпоставка за добро в бъдеще служебно куче.

Тази статия е предмет на авторско право!

[Николай Атанасов - cynology]

ЗВУКОВИ СИГНАЛИ ПРИ КУЧЕТО

   Основният звук, който кучето издава е лаят. Звуковите отенъци на лаенето могат да варират в диапазон от крайна агресивност до абсолютен страх. Колкото по-агресивно е настроено кучето, толкова по-нисък е лаещият звук. Куче, което не проявява безпокойство не лае, освен в онези случаи, когато лаенето е в резултат на смесена реакция, свързана с радостно настроение, или когато кучето се намира в такова състояние, за което е свойствено лаене. При наши наблюдения подобни ситуации са възниквали, когато кучето облайва настигната овца, отдалечила се от стадото. В този случай лаенето носи непосредствена полза за кучето, помагайки му да удовлетвори своя конкретна потребност.
   Страхът е един от най-силните подбудители на лаенето. Куче, което не се страхува е много по-опасно за странични хора. Уверено в себе си и своите възможности, то не сигнализира звуково намеренията си за атака. Изчаква мълчешком и напада ненадейно в момента, в който е преценило, че действието му ще се увенчае с успех. Разбира се, това не е всеобщо правило! При наши наблюдения с немски овчарски кучета и кавказки овчарки много от тях лаят активно, забелязвайки обект (животно или човек), който те приемат като реална за себе си заплаха. В този случай не може да се каже, че кучето лае от страх. Напротив, уверено в себе си, то демонстрира своята доминантност и предупреждава, че нарушаването на “собствения” му периметър ще бъде съпътствано с реакция на атака от негова страна. Такива кучета са по-подходящи за караулна работа при охрана на различни видове обекти, когато заедно с тях има и човек-пазач. Лаенето в случая има двустранно значение: от една страна кучето предупреждава “врага”, че не трябва да доближава до обекта, а от друга страна - предупреждава и пазача да се подготви срещу евентуалната заплаха. Ние приемаме, че кучетата, нападащи мълчешком са подходящи при самостоятелна охрана на обекти, когато “врагът” не трябва да е предупреден за заплахата, която го очаква, за да не предприеме съответни предпазни мерки.
   Кучето лае и в случай, когато не може да удовлетвори някаква своя потребност. Тази форма на звуково реагиране е вродена, но в процеса на обучение може да се коригира.
   Ръмженето е друга форма на звукова реакция при кучето. Колкото по-ниска е неговата интонация, толкова по-агресивно е животното, характеризиращо се с почти пълно отсъствие на страх. Ръмженето има преди всичко предупредителен характер и в изключителни случаи може да се приеме като признак, че кучето ще напада. Проявява се в тези случаи, когато въпреки високата степен на агресивност т. нар. “социални комплекси” не позволяват на кучето да нападне. В случая ръмженето може да се приеме като своеобразна форма на “високомерие” спрямо обекта, който е в близост до кучето, но то е преценило, че все още реална заплаха за него не съществува. Постепенно ръмженето може да се примеси с отделни, откъслечни лаещи звуци. Често се наблюдава и друга реакция, когато активният лай постепенно заглъхва и преминава в ръмжене. Тази форма на поведение се наблюдава в случая, когато дразнителят отслабва своята сила (застрашаващият обект се отдалечава) и кучето постепенно се успокоява.
   При неприятни за себе си ситуации кучето скимти. Ние сме наблюдавали тази реакция, когато е налице активен стремеж към нещо желано, но по някаква причина кучето не е в състояние да удовлетвори тази своя потребност. Активното скимтене често се доближава до виенето и в някои случаи е доста трудно да се диференцират едно от друго скимтене, виене и лаене.
   При силна изненада или радост кучето издава продължителни вибриращи звуци, наподобяващи скимтенето, но поради по-голямата височина на своята тоналност те се определят като писък. Кученцето може да издава писъци в случай, когато е изгубило майка си. Възрастното куче може да изпищи от радост, при среща със стопанина си, когото не е виждало дълго време.
   Характерен и в същото време трудно обясним за домашното куче звук е воят. При вълците това е една от най-популярните звукови форми за комуникация. Нейното основно предназначение е събирането на глутницата преди предстоящ лов. При наши наблюдения (1998-2001) с бездомни кучета при сформиране на по-големи групи, една от звуковите форми на контактуване е воят. По-всяка вероятност съвместното пребиваване на повече животни заедно предизвиква тази форма на комуникиране.
   Кучето може да се приучи да вие като форма на подражание, ако това се демонстрира от неговия стопанин. Често такъв вой се представя като способност на кучето да “пее”, слушайки изпълнения на цигулка, пиано или друг звуков инструмент. Кучето вие и от тъга. Преди всичко тъгуващото куче изпада в апатия, но в случаи, когато то бъде разделено от своя стопанин или му бъдат отнети малките, често започва да издава виещи звуци. Кучето вие и в тези случай, когато се отглежда изолирано на място, където не е в състояние да наблюдава интересни и отвличащи вниманието му обекти от околната среда. Предмет на наши наблюдения (Атанасов, 1998) са били кучета, които вечер по време на спане, неочаквано и без никакъв външен стимул, дори първоначално на сън, започват да вият. След като се разбудят, постепенно се успокояват. Дали това е в резултат на сънуване или под влияние на някакъв друг процес в нервната система, ние не сме подлагали на проучване.
   Характерен за кучетата звук е и въздишката. Често, преди лягане, кучето извършва няколко кръгоподобни движения, които имат инстинктивен характер за “подготовка на легло”. След като кучето се намести удобно за спане, може да въздъхне дълбоко и постепенно да се отпусне докато заспи. Когато кучето очаква нещо желано, но не го получава, също въздъхва. Когато кучето попадне в обятията на своя стопанин, след като е демонстрирало цялата гама на радостни изразни действия, полага глава в скута му и като висша форма на удоволствие примижава и въздъхва.
   Други звуци, които кучетата издават, това са хъркане, кихане и кашляне. В повечето случай те са свързани с някои физиологически особености на дихателния апарат или външни дразнители, нямащи отношение към психичното (поведенческото) състояние на животното.

Тази статия е предмет на авторско право!

[Николай Атанасов - cynology]

ТЕОРЕТИЧНИ ОСНОВИ НА ОБУЧЕНИЕТО

Статията е непълна !
   
   Обучението на кучето предизвиква продължителни изменения в неговото поведение. Според Thorpe (1956) обучението е “процес, който се състои в появяването на адаптивни изменения на индивидуалното поведение в резултат на придобит опит”. Чрез това определение са набляга на два съществени признака на обучението:
   1. Обучението и инстинкта са два способа за обезпечаване на кучето с набор от адаптивни отговори на условията на средата, която го обкръжава. Инстинктът и обучението си взаимодействат и са взаимно свързани. В случая на инстинкт, в процеса на еволюция на породата се осъществява отбор на индивиди, носещи оптимален набор от гени. В случая на обучение, се осъществява отбор на оптимални реакции в обучаваното куче.
   2. Обучението представлява процес, който не може да бъде измерен непосредствено. Прави се субективна преценка на факта какво кучето е запомнило като резултат на обучението без да може да се използва някаква мерна единица.
   Въпросите на обучението са били преди всичко предмет на изследване от страна на експерименталните психолози. След основателя на бихейвиоризма Watson, в продължение на около 50 години почти всички негови последователи съсредоточават вниманието си върху способностите за обучение на бели мишки. Въз основа на тези проучвания възникват редица школи. Всяка от тях прави опит да построи система от закони на поведението, които биха могли сравнително точно да предскажат при какви условия може да се проведе обучение.
   Условните рефлекси като понятие се свързват преди всичко с името на И. П. Павлов. Неговата основна цел е била проучване физиологията на Висшата нервна дейност. При анализиране на прилаганите методики на изследвания се вижда, че Павлов, много преди Watson, използва методите на експерименталната психология.
   Когато кучето се намира в състояние на жажда, глад или напрежение започва да проявява поведение на търсене, в процеса на което спонтанно се извършват разнообразни действия - д²шене, оглеждане, движение в различни посоки и др. Ако едно от тези действия се съпроводи с подкрепление (гладното куче получава храна) и то се повтори няколко пъти, кучето ще се научи редовно да изпълнява даденото действие в дадената специфична ситуация. Опитите, които първоначално провежда Торндайк (Thorndike, 1898, 1913, 1932) с т. н. “проблемен сандък”, са причина ученият да нарече този тип на обучение “метод на пробата и грешката”. Проблемният сандък представлява клетка, която животното може да отвори единствено, ако дръпне халка, свързана с ръчка, държаща вратата затворена. Поставена в сандъка котка прави опит да избяга, тичайки непрестанно из него. В един момент неволно закача халката, която задвижва механизма за отваряне на вратата. При втория и третия опит котката случайно повтаря действието с дръпването на халката и освобождаването си от сандъка. Постепенно тя концентрира вниманието си и в следващ момент още със затварянето в сандъка, се спуска към халката и я дръпва. Котката се приучва да изключва от своето поведение всичко, което не води до подкрепление и постепенно увеличава честотата на тези действия, които водят до желания резултат. В ранните етапи на нейното поведение няма определена система - първото подкрепление котката получава съвсем случайно.
   За да обясни измененията, които настъпват в поведението на животното при опитите, които е провеждал, Торндайк предлага, разработения от него “закон на ефекта”. Според този закон вероятността да се повторят действия, които довеждат до възнаграждения се увеличава, а вероятността да се повторят действия, които водят до неприятни последствия се намалява. Законът на ефекта стои в основата на бихейвиористкия начин на обучение на животните. Първоначално Торндайк развива тезата, че наказанието предизвиква същата по сила реакция, както и възнаграждението. По-късно, въз основа на свои последващи опити, ученият стига до извода, че законът на ефекта е неприложим при наказание. Тези твърдения са били познати на цирковите дресьори, макар и необяснени по научен път. Известният руски дресьор на животни Анатолий Леонидович Дуров (1864-1916) разработва своя методика на обучение единствено чрез използване на положително подкрепяне (храна, погалване, нежно говорене). По този начин на практика той доказва, че почти няма животно, което да не може да бъде дресирано. Негови “артисти” са били гълъби, кокошки, зайци, котки, кучета, кози, прасета и др.
   Подобна на “проблемния сандък” на Торндайк е “камерата” на Скинър. При нея животното поставено вътре, по метода на пробата и грешката, се приучва да натиска педал, при което получава хранително подкрепление. Доколкото възникващото във въпросната ситуация собствено “спонтанно” поведение служи като “инструмент” за получаване на подкрепление, такова обучение се нарича “инструментално”, а създадените рефлекси - “инструментални”. Скинър (Skinner, 1938) използва термина “оперантно обучение”, което в своята същност не се отличава от метода на пробата и грешката.
   По данни на Хайнд (1975) при решаване на дадена задача кучето не използва цялата информация, която му е предоставена. То отбира само тази, която ще му помогне за успешен изход от ситуацията.
   Методът на пробата и грешката е един от най-подходящите за образуването на нови двигателни навици. Малките кученца усъвършенстват координацията на своите движения в процеса на игра със своите връстници или с майка си.
   Най-висшата форма на обучение е “инсайт”. Терминът е въведен от гещалт-психолозите, базира се на идеята, че в обучението на животното участва познавателен (когнитивен) процес и се употребява в случаите, когато кучето решава дадена задача много по-бързо, отколкото чрез метода на пробата и грешката. Създава се впечатление, че е настъпило някакво “озарение”, в резултат на краткотрайно напрегнато мислене. Кучето е решило задачата “наум”, може да формира понятия и да “разсъждава”. Според Maier (1935) разсъдъчната дейност е “способност спонтанно да се комбинират две или повече отделни реакции при образуването на нова, която е ефективна за постигане на желания резултат”. Проблемите на елементарната разсъдъчна дейност при кучето са разработени от Крушинский и са разгледани в раздела “Усещане, Възприятие, Памет, Внимание” на настоящата книга.
   Обучението на кучето да извършва определени действия по дадена заповед (команда) се нарича “дресировка” (от фр. dresser - приучвам, укротявам). Дресировката е последователно, насочено приучване на кучето при определени условия да изпълнява разнообразни сложни действия, необходими за извършване на конкретна работа. Тези действия се осъществяват от кучето по сигнали на дресировчика. Успоредно с това в кучето се задържа проявяването на пречещи на работата действия (рефлекси). По този начин процесът на дресиране включва изработване на необходими двигателни навици и изграждане на задържащи навици.
   За изработване само на един навик е необходима система от взаимосвързани упражнения, изпълнявани в определена последователност, през определени промеждутъци от време. В процеса на обучение се налага да се съчетава едновременно изработване на 2-3 навика. Те трябва да се подбират по такъв начин, че обучението на единия навик да не влияе отрицателно за затвърждаването на другия.
   При дресиране трябва да се осъществява индивидуален подход към всяко куче в зависимост от неговата психика, опит, придобити минали навици и т. н. Всеки, който се занимава с обучение на кучета трябва да познава функциите на нервната система и всички промени, които протичат в организма под нейно влияние.

Тази статия е предмет на авторско право!

[Николай Атанасов - cynology]

[Светла Иванова]

У нас в апартамента дегустатор е котката ни.

Едното куче подбира, храните, но за сметка на него - другото е готово да изяде всичко което му бъде подадено. Веднъж в лакомията си скочи и измъкна изпод пръстите ми сим картата на мобилния ми телефон. В края на краищата успях да я извадя навреме от устата й и не се наложи да чакам излизането през дупето.

Малко ще се отклоня от темата. Как живеят заедно котето и кучетата?

Къщата ми е на полето, имам нужда от котки заради мишките, но не знам как кучетата ми биха приели такива съквартиранти и съжителствали мирно с тях.

[Николай Атанасов - cynology]

У нас в апартамента дегустатор е котката ни.

Едното куче подбира, храните, но за сметка на него - другото е готово да изяде всичко което му бъде подадено. Веднъж в лакомията си скочи и измъкна изпод пръстите ми сим картата на мобилния ми телефон. В края на краищата успях да я извадя навреме от устата й и не се наложи да чакам излизането през дупето.

Малко ще се отклоня от темата. Как живеят заедно котето и кучетата?

Къщата ми е на полето, имам нужда от котки заради мишките, но не знам как кучетата ми биха приели такива съквартиранти и съжителствали мирно с тях.

Никакви проблеми. Въпрос на социализация и най-вече - пре-социализация.

Котката е родена 1995 г (безпородна, намерена в един варел). В апартамента е от може би 20, 30 дневна възраст.

Едното куче е в апартамента от 2001 г. - безпородно.когато го взех бе на около 2 месеца.

Другото куче е дъщеря на първото, родена през 2003 г. То не бе предвидено. Бях в чужбина, дъщеря ми извеждаше кучето (предното). Пуснала го свободно от повода да играе, без да е разбрала, че е разгонено и един пес "свършил работата". Родиха се 5 кученца. За съжаление - първото бе мъртво. Останалите 4 растяха нормално. Три от тях подарих, а това което си оставихме бе с понижена жизненост, предполагахме че ще умре и не желаехме да го даваме на човек, който може да ускори смъртта му. За наше щастия, то се оправи и от бебе до настоящия момент е изключително жизнено, забавно и игриво.

Котката никога не ги е закачала, само дето се държи по-резервирано към тях, но от време на време я обхващат изблици на нежност и минавайки покрай тях се притърква по главите им.

На кучетата никога не съм давал да гонят, нападат или отреагират агресивно на никакво живо същество. Имало е случаи да прибирам намерени котета, гълъби и други птици, които са стояли в апартамента докато ги дам на някого или пусна отново на свобода. кучетата не само, че не ги нападат, но и "плачат" за тях, когато тях вече съм ги изнесъл от жилището.

По-младото куче е доста шумно и винаги, когато излизаме на разходка лае по всичко що се движи около него. Това е така, докато ги освободя от поводите и пусна да играят свободно.

Понякога, когато сме в полето, виждат котка, хукват да я гонят, но на игра и след като котката хукне да бяга от тях - те спират. Имало е случаи да хващат полски мишки. Ако не ги забележа на време, ги убиват. Ако ги забележа - им командват да ги пуснат.

Мога да разказвам безкрай - в крайна сметка, както казах по-горе, всичко е въпрос на социлизация.

[Светла Иванова]

От всичко това могат да се напишат прекрасни приказки за деца, а защо не и за възрастни...

Скоро ни дойдоха на гости хората, които ми донесоха мъжкото куче. Всъщност, това са строителите на къщата, в която живея в момента. Може би се трогнаха от грижите, които полагах за кученцето /както вече писах, то баше болно от какво ли не!/ и му направиха подарък-построиха и за него къщичка. Бяха изненадани като го видяха и едва сега споделиха, ча не са очаквали да оживее. Давали са му живот около месец...

Когато след половин година си взех женското куче, ми трябваха броени минути за да го запозная с господаря на двора и дълго време след това той я пазеше дори от мен!
Но не знам дали ще успея да ги свикна с коте. Казват, че когато е малко няма проблем, даже е възможно БОК да ги закриля.
По отношение на полските мишки, не мога да лиша кучетата от удоволствието да ловуват. А когато ги хванат, мишките вече са умъртвени /не ми е жал за тях/. На мен ми остава единствено да внимавам да не ги хапнат.
Мисля, че кучетата ми са благородни, за да нападнат някого /колкото и напарфюмирано да звучи това/, но не смея да ги разхождам без повод, особено мъжкия. Когато е свободен той е почти неуправляем. Женската си я пускам свободно в реката /много обича да се къпе/, но след като я извикам, послушно идва за да я вържа.
Докато са извън двора не обръщат много внимание на движещите се наоколо.
Когато са в двора си е съвсем друго. Лаят по всичко, което смятат че представлява заплаха.
Това ми напомня и един друг въпрос, който исках да задам.
Ако някой се приближи до двора, се скъсват да лаят. Но посрещнем ли го, влезе ли с нас, стават много любвеобвилни, овъртат се около него, душат го, даже мъжкият, не знам по какъв критериий си избира хората, но скача по някои от тях /прегръща ги/.
Това нормално ли е?

[Валентин Арабов]

У нас в апартамента дегустатор е котката ни.

Едното куче подбира, храните, но за сметка на него - другото е готово да изяде всичко което му бъде подадено. Веднъж в лакомията си скочи и измъкна изпод пръстите ми сим картата на мобилния ми телефон. В края на краищата успях да я извадя навреме от устата й и не се наложи да чакам излизането през дупето.

Малко ще се отклоня от темата. Как живеят заедно котето и кучетата?

Къщата ми е на полето, имам нужда от котки заради мишките, но знам как кучетата ми биха приели такива съквартиранти и съжителствали мирно с тях.

 
Зависи от кучето и котката според мен.
Моето куче което взех от 36-я му ден,започна да яде от следващия ден заедно с 11-12-те котки.В началото всичко беше наред,но към 60ден вече на кучето му харесваше само да го гледат как яде и всяка котка,която се опиташе да си хапне и ръмжеше и я гонеше-затова вече започнахме да го храним отделно,но пък тогава той отказа да яде-отиваше първо при котките,изяждаше тяхното ядене и след това неговото си.
Между кучетата и котките ми няма галиовност,но няма и прекомерена агресия.Започва да ги гони само ако са в близост до чинията или са легнали пред вратата или на пейката,които са му любимите места,но дори и да ги догонва (мъничките котета) никога не ги захапва а само с муцуната ги избутва колкото да се отърколят и да знаят,че са направили грешка някаква.
Но април месец тази година стана нещо,което ако ми го беше казал някой нямаше да му повярвам:
Ставам аз една сутрин-топло,приятно,излизам и гледам кучето го няма отпред.Отивам надолу към сянката където лежи и го гледам лежи като болен и само ме гледа и маха с опашка.Викам го не идва само с опашката маха и като отивам гледам едната котка родила при него на две педи разстояние.Викам си тя котката сега не му дава да ги доближава,но само като се махне веднага ще ги изяде сигурно и ги взех и ги преместих една суха трева извън двора.Следобяда пак се огледах за кучето-пак го няма из двора,пак отивам и той пак лежи там и котетата без майката до него и той ги гледа такъв,души ги...Така беше около 2 седници и после майката сама ги премести,но през тези дни кучето почни постоянно седеше около тях и за първи път тогава прояви агресия към старото куче,което се опита да се доближи-явно осъзнаваше доверието,което имаше котката към него и го оправдаваше...
  
Затова мисля,че като цяло ако има достатъчно пространство няма никакви проблеми,но поне моите животни знам,че в една стая ако са ,,брашно няма да мелят,,   ,
но пак зависи и от кучето и от котката...